Тя чу познатите стъпки и легна в пещерата да следи движенията на Приходата.
Скоро мъртвата птица остана да лежи при входа и пак настъпи тишина. Гладът свиваше мъчително стомаха й, но споменът за петела на Фокасинов и за онова ранно утро беше се свързал завинаги със самия капан и в недоверчивия й ум заседна нов страх. Дулото на пушката правеше тоя страх още по-силен и сега за нищо на света тя нямаше да се приближи до клопката.
Все пак изкушението беше голямо, но тя побягна в дъното на пещерата, където веднага се залови да рови.
Пръстта и камъчетата се сипеха отгоре с леко шумолене и скоро тя достигна тая част от пукнатината, дето последната извиваше под ъгъл. Тялото й се заклещи в скалата и дълго време не можеше да се измъкне. То се гърчи, задните й крака увисваха безпомощно и оставаха така, докато си почиваше. После пак започваха мъчителните усилия и пак се чуваше шумът на свличащата се пръст. Това продължи до полунощ. Тогава над скалата се подаде главата й, а малко по-късно се измъкна и тялото й. Беше измършавяла, изцапана с кал и с пръст. От изранените й крака течеше кръв.
Над прохода тежеше студена глухота. Отърсените от кита гори мрачно се чернееха. Отникъде не идваше нито един звук, като че самата земя бе вкочанена от ледената декемврийска нощ. Само в дола, над който завършваха скалите, Чернишка долови плачливия ромон на вода. Жаждата я мъчеше не по-малко, отколкото гладът, и тя се повлече към водата, като оставяше зад себе си кървави следи. Снежната кора бе здрава и тя вървеше по нея, без да потъва. Видя отдалече черното петно, дето снегът беше разтопен от топлинка. Някаква животно като сянка се понесе по отсрещния бряг. Това бе заек, дошъл да пасе трева край извора. Чернишка не му обърна никакво внимание. Жаждата я гореше, единственото й желание беше да се налочи с вода.
Щом натопи езика си в изворчето, тя приклекна — толкова остра бе насладата, която изпитваше от поглъщането на хладката вода, че по тялото й се разля изнемогваща слабост. Като се напи, отстрани се под брега и легна. Дробовете й жадно поглъщаха студения въздух. Миризмата на дима, с която бе напоена пещерата, още я измъчваше.
Започна да ближе раните по краката си. Кръвта продължаваше да тече, пръстите я боляха. Тя стана и навлезе в мочура край кладенчето: хладката вода облекчаваше болките. Стоеше с наведена глава и с провиснала опашка.
От насрещния бряг снежната кора заскърца. Върху белината на снега се очерта силуетът на заека, който се връщаше.
Чернишка полека се свлече и легна, невидима сред калната земя. Заекът се спря на другия край на мочура. Разстоянието, което ги разделяше, не бе по-голямо от пет крачки, но Чернишка не се решаваше да скочи. Така изминаха няколко минути. Заекът стоеше свит на топка, само дългите му уши се разтваряха като ножици. Върху заснежения бряг се очертаваше нежното му прегърбено тяло. Най-сетне той скочи в мочура и внимателно, сякаш се боеше да не се измокри, наведе се да пасе.
Чернишка сви мускулите на задните си крака и изхвърли тялото си напред. Заекът изпищя, когато зъбите й се забиха малко по-долу от врата му, дето се издигаха крехките плещи. Лисицата сключи челюстите си. Заекът врещеше и се мяташе. Задните му крака го тласкаха като пружини. Беше едър и силен. Тя се опита да го хване за врата, но той се отскубна и се отправи по брега. Направи два грамадни скока, взе преднина, но скоро се свлече надолу. Зъбите на лисицата бяха прекъснали вратните му артерии…
Чернишка изяде цялата му предница. Останалата част отвлече в дола и там я зарови. Спеше й се, както никога. Тя тръгна нагоре из гората, влачейки изранените си крака, решила да напусне скалите завинаги.
10
Бягайки от Приходата, тя се озова в родните си места. Откак бе дошла тук, обитаваше една ниска гора от лешникови храсти, липи и бук. Насреща, в скалите, живееше майка й.
В тая гора беше открила хубава язовина. Стопаните, два язовеца, спяха в топлите си леговища. Зимата беше ги приспала и Чернишка можеше свободно да хазайничи из цялата язовина.
Отначало, когато обходи чуждото жилище и видя спящите язовци, потънали в сухи листа, тя се изплаши, защото веднага разбра, че те не са мъртви, а само спят непробудно. Но по-късно свикна с тяхното присъствие и прекарваше деня спокойно в тъмния тунел.
Вечер отиваше зад баира, от другата страна на който се откриваше широка панорама. Тук проходът завършваше, двата бряга се отдалечаваха и като две огромни ръце обхващаха широка вълнообразна местност, прорязана от долчета и пътища, из чиито гънки се криеха махалички и селца. Реката разсичаше тоя къс земя, оградена с високи планини.