Чернишка слизаше по стръмното бърдо, обрасло с изгризани от козите стада храсти, пресичаше шосето до една запустяла воденичка и отиваше край селцата да търси храна.
В тия студени декемврийски нощи нямаше луна. По тъмното небе светеха дребни синкави звезди. Зловещо тъмнееха отърсените от снега гори. Пустите пътища бяха нарязани от шейни и ожълтели от пикоч и говежди тор. Окованите води на реката се чернееха само по бързеите. След полунощ се чуваше пукотът на леда по цялото протежение на долината, светлинките от селцата гаснеха, мъглата и мракът се смесваха и всичко се забулваше в мъртвешки студена сивота.
В една такава нощ Чернишка срещна майка си. Старата лисица дори не се спря, а отмина като сянка към един дол.
Призори Чернишка се прибираше по същия път. Пред изгрева снегът ставаше стоманеносин, във въздуха прехвръкваха ледени кристалчета. После слънцето се показваше, грамадно и червено, и зарите му багреха снега с малиненочервена светлина. Скрежът облепваше горите с бисерни дантели и по всеки храст разцъфваха крехки цветчета. Козината на Чернишка се поръсваше със снежен прах и преди да се вмъкне в язовината, тя се отърсваше хубаво. После слънцето се издигаше — жълто и ослепително, скрежът започваше да се топи и да капе с тих шепот. Когато нямаше вятър, Чернишка се припичаше на слънце. Продълговатите й очи, дръпнати към основата на ушите, блажено се свиваха. Козината й лъщеше в обилната светлина. Сойки събаряха скрежа, крякаха и всяка багра на перата им се виждаше ярка и чиста. В дъното на прохода, над незамръзналия бързей, се чупеха блясъци, сякаш някой там въртеше саби. Към обед снегът започваше да се топи, а привечер върху насрещната страна на прохода пълзеше огромна сянка. И Чернишка пак тръгваше на лов. Всяка нощ й носеше ново приключение и неочаквани срещи с други скитници като нея, тръгнали по плячка. Срещаше порове, които издаваха воняща миризма, непознати лисици, белки, дори диви котки, от които бягаше. Веднъж срещна вълк единак. Той я забеляза, погна я и тя се понесе като тъмна лента. Бе тъй уплашена, че се успокои едва когато влезе в гората…
През време на тия скитания често минаваше край зеленчуковата градина, в която работеше и живееше Приходата. В късните среднощни часове дебнеше край постройките и чуваше как Приходата и неговите другари хъркат зад стената. Понеже в стопанството нямаше друго куче освен кучката (тя спеше на топло в обора), Чернишка си позволяваше да лови мишки край самите сгради или в долчето, дето стърчеше грамадното колело на долапа.
Такъв беше нейният живот в края на декември, когато дните са къси, а нощите безкрайно дълги.
11
В зеленчуковата градина през зимата нямаше работа. Кооператорите прекарваха свободното си време край печката в разговори, игри на карти и четене на вестници. Повечето си отиваха в село при семействата си и край Приходата оставаха двама-трима души, които слушаха неговите ловджийски приключения и му подмятаха шеги. Той нямаше деца, жена му работеше в стопанството, а къщата му в село беше затворена.
Историята с лисицата бе известна на всички кооператори. Приходата беше представил Чернишка като извънредно голяма и хитра лисица, чиято кожа, според думите му, „гори като огън, а опашката й е равна таман на две къдели“. Той обясняваше своята несполука с обстоятелството, че не отишъл навреме да види какво е станало и лисицата се измъкнала, „макар и ранена“, а кървавите й следи били вече засипани от вятъра със сняг и съвсем заличени.
В неговото въображение Чернишка наистина бе такава необикновена лисица и той мислеше за нея по цял ден, мечтаеше как ще я убие и ще донесе скъпоценната й кожа. Когато заложи пушката и петела, беше убеден, че лисицата е вече негова, и се хвана на бас, че тоя път не ще се върне с празни ръце. Тъкмо поради баса той не отиде на следния ден да види какво е станало, като разсъждаваше, че гладното зверче няма да издържи на изкушението да изяде петела, „пък ако това не е станало нощес, то утре непременно ще стане“. Така, страхувайки се да не загуби баса, за по-сигурно отложи посещението и едва на втората сутрин отиде при скалите.
Пушката си стоеше тъй, както я беше оставил. Ударникът беше вдигнат и щом го погледна, Приходата разбра, че петелът не е побутнат. Той обиколи скалата, видя дупката, отдето Чернишка беше се измъкнала, и започна да псува и да маха с ръце. После тръгна по следите. Кръвта от лапите на лисицата личеше като жълти петна по снежната кора. Но да се проследи тая диря се оказа трудно — петната се губеха, изсмукани от снега. Приходата повървя стотина метра и се отчая.