Като се върна в градината, той представи работата съвсем иначе. Излъга, че уж лисицата била ранена от заложената пушка, но не смъртно, а твърде леко. Лъжата имаше за цел да докаже на всички, че колкото и хитра да е тази лисица, все пак той успял да я надхитри и само по една случайност губи баса. Обаче след седмица самият Прихода напълно вярваше в лъжата си и беше готов да се закълне в каквото поискат, че наистина е било така, макар че привързаната о скалата пушка не бе гръмвала.
— Язък за кожата! Отиде хубавото животно ягма! — тюхкаше се той. — Защо ми трябваше да се ловя на бас? Иди бе, човече, на другия ден, вземи си лисицата, па се върни.
— Кой знае къде си ходи тя жива и здрава — ядосваха го другарите му.
— Ходи, вятър! — казваше замислен Приходата, като си спомняше за лъжата, и тутакси започваше да обяснява на несведущите къде и как е ранена лисицата.
Щом времето омекна и стана добро за лов, Приходата отиде в селото да вика учителя. И една сутрин учителят пристигна е черното си куче.
— Ще пуснем за оная лисица — заяви Приходата, когато двамата излязоха от стопанството. — Заклел съм се да я убия. Заради нея по цяла нощ не спя, загубих баса и за гавра станах…
— За коя лисица говориш? — зачуди се учителят, който отдавна знаеше историята с Чернишка. — Нали казваш, че е умряла?
— А бе… казвам, ама не ми се вярва — рече Приходата, без да се смути. — Може да е била ранена съвсем леко… Де да знаеш!…
— Добре — усмихна се младият човек. — Къде мислиш, че е отишла? Не ми се вярва да лежи пак в пещерата.
— Мислил съм по това. Карай, ще ти покажа къде!
Те вървяха по шосето, разговаряха високо и дърпаха синджирите на кучетата, която се теглеха. Утрото беше облачно, духаше южен вятър, снегът придобиваше оловносив оттенък. По върховете горите бучаха, а снежната кора започваше да омеква.
— Чудесно време за лов. Сега, като дигнат, няма отърваване — рече учителят.
— Славно временце! В един такъв ден какви зайци бихме!… Ех, че лов беше!
Надпреварваха се да разказват разни приключения, въодушевяваха се все повече, поглеждаха кучетата мечтателно и оправяха ремъците на пушките. Щом навлязоха в прохода, Приходата заоглежда брега на реката. Близо до моста започваше стръмна поляна. Тя се простираше от самото шосе към бърдото като грамадно бяло платно. Острите очи на учителя откриха отдалече следите на Чернишка.
— Гледай! — рече той и посочи дирята. — Видиш ли откъде се е прибрала. Бас държа, че е минала най-много преди десетина минути.
Приходата погледна нагоре и уверено каза:
— Тя е!
— Коя? — попита учителят.
— Оная лисица.
— Хайде де! Откъде познаваш?
— Казвам ти, че е тя. Да пуснем на нея.
— Все ми едно — съгласи се учителят.
Тръгнаха по следата. Кучетата се теглеха и жадно душеха прясната лисича миризма. Бузите им се надуваха, готови да се разтворят от лая, който напираше в гърдите им.
Отвързаха ги, когато достигнаха стръмния бряг на бърдото. Лисичата следа извиваше край гората.
— Хм — каза учителят, гледайки как кучетата се втурнаха по дирята и се загубиха към дола. — Винаги ме е поразявала лисичата следа. Да не й се нагледаш. Като мъниста я реди.
— Гердани пише! — съгласи се Приходата.
Двамата напълниха пушките си.
— Сега единият от нас горе, на самия хребет. Другият ще остане на пътя. Къде искаш?
— Остани — рече учителят, нарами пушката и навлезе мълчаливо между дребните храсталаци.
— Ако кучетата дигнат от другата страна, слез под скалите. Ха наслука!
— Наслука! — отговори учителят, без да се обърне.
Приходата излезе на пътя. Оттук се виждаше голяма част от прохода: шосето, което се извиваше долу, замръзналата река, горите, отънали в сняг. Изчистеният от мъгли балкан показваше снежните си вериги в сивото небе.
Приходата се спря на пътя с пушката под мишница и застана неподвижно.
Кучетата мълчаха и това го зачуди.
„Има си хас да са загубили следите“ — помисли си той и погледна към хребета да види учителя. Другарят му продължаваше да се промъква из дребната гора.
Изведнъж кучката писна, като че вдигна заек. Гончето начаса̀ се намеси. Приходата взе пушката в ръце и вдигна ударниците. Лаят замлъкна.
Той чакаше уверен, че гончетата отново ще открият следите на вдигнатото животно. Обърна се и погледна нагоре. Учителят стърчеше изправен върху една скала на самия хребет. Фигурата му изглеждаше мъничка и черна върху фона на сивото небе.
Изминаха десетина минути, а гончетата не се виждаха никъде. Приходата потърси с поглед учителя. На скалата нямаше никой.