— Хоп! — извика Приходата.
Не получи отговор и се върна към мястото, дето кучетата бяха залаяли.
Започна да се изкачва по стръмния склон, като се плъзгаше и потеше от усилия. Изведнъж учителят се обади над него.
— Какво стана?
— Следите водят надолу — каза Приходата.
— Да викаме кучетата.
Учителят беше сложил едната си ръка върху патрондаша и нервно буташе металическите шапчици на патроните. Пушката висеше на рамото му, небрежно наклонена, и прикладът лежеше на височината на кръста му. Приходата стоеше спокойно. Заешкият му калпак беше повдигнат над челото. Краката му, обути в дебели навои, приличаха на диреци. Мазната торба лежеше върху хълбока му като голяма буца. Върху подплатената с кожи полушубка беше опасал кучешките синджири.
Вятърът се блъскаше в двамата и развяваше спуснатите наушници от скиорската шапка на учителя. Топлата вълна, преминала планината, подяждаше снега.
Като почакаха още няколко минути, Приходата започна да вика кучетата. Учителят свали пушката от рамото си, прицели се в една драка и дръпна спусъка. Гърмът изпълни с пукот целия проход и върху снега край драката се появиха черни точки.
— На-а-а̀, Арап! На-а-а̀, Волга! — викаха и двамата.
Изведнъж от гората се измъкна кучката. Главата й беше изцапана с пръст.
Щом я видя, Приходата веднага разбра какво се е случило.
— Казах ли ти аз, че е същата лисица! — извика той. — Пак се е завряла в скалите! Ах, веринката й!… Води ни, Волго, води ни! — обърна се той към кучката.
Волга го погледна със зачервените си очи и се върна в гората, като се обръщаше да види дали я следват.
12
В тая влажна и топла декемврийска сутрин Чернишка се прибра по-късно. Призори мракът се задържа, раздвиженото от вятъра пространство привличаше вниманието й с шума и движението, освен това започнаха да прелитат диви гъски, а и мишките тоя път скитаха повече.
Чернишка закъсня. Когато пресичаше шосето, натъкна се на една шейна. Селянинът я видя, нададе силен вик и гръмко я изпсува.
На разсъмване кората на снега вече не издържаше тежестта на тялото й и Чернишка вървеше трудно, потъвайки до рамене. Тя прекоси поляната нагоре, после изви към бърдото и се озова в своята гора, когато беше напълно съмнало. Всяка сутрин, преди да легне, скриваше следите си, като избираше местата, дето снегът бе твърд или където камъните бяха пробили снежната кора. Но сега дирята й личеше отдалече.
Тя не влезе в язовината, а легна под дънера на една липа. И почти веднага заспа, изморена от нощните си скитания.
Кучетата я изненадаха. Тя ги чу, когато бяха вече съвсем наблизо, и реши да се таи с надежда, че може би не ще я открият. Ала кучката дойде до самата липа. Чернишка не издържа, направи огромен скок, просто прелетя над храстите, и се понесе надолу, сподирена от бесен лай. Още в първите минути разбра, че мъчно може да бяга из размекнатия сняг. Потъваше, докато кучетата тичаха по-лесно. Чернишка се насочи към язовината и без колебание се вмъкна вътре. Това стана за няколко секунди.
От леговището на язовците дупката се разделяше на два тунела, които водеха в противоположни посоки. Чернишка мина край спящите, нищо неподозиращи стопани и влезе в тунела, който завиваше зад леговището.
Кучетата я следваха по петите. Черното гонче се завря в язовината, без да престане да лае, и като си помагаше с крака, с усилия лазеше в тъмното подземие. Чернишка го очакваше в най-тясната част на тунела, където един камък се издаваше от стената и стесняваше и без това тясната дупка.
Щом достигна леговището и видя язовците, гончето залая още по-разпалено. Зад него лаеше кучката. Като по-тънка, тя се промъкваше по-лесно. Язовците се размърдаха. Лаят ги събуди, но тежкият сън ги държеше в сладостно вцепенение.
Окуражено от присъствието на кучката, гончето влезе заднишком в тунела, където беше Чернишка. Така язовците бяха нападнати от две страни.
Те загрухтяха яростно. Мъжкият се обърна към кучето, женската — към кучката. Гончето отстъпи навътре и Чернишка видя в мрака задницата му. Нападението на язовеца беше бавно, но неотстъпно. Той се приближаваше с повдигната горна устна, която откриваше белите му гъсто наредени зъби. Кучето вече не лаеше, а яростно ръмжеше. Задницата му опря о камъка. По-нататък не можеше да отстъпва. Язовецът схвана това като готовност да влезе в борба и го нападна. Започна свирепо давене. Дупката се изпълни с ръмжене, писък и вой. Чернишка виждаше как гърбът на кучето се блъска в камъка, как върху козината му се сипе пръст, чуваше сърдитото грухтене на разярения язовец и тракането на зъбите, които се посрещаха и чаткаха.