Изведнъж кучето изпищя. После то успя да се освободи от зъбите на язовеца и отново започна да се дави с него. Борбата се прекрати неочаквано, понеже язовецът се оттегли към леговището. Гончето се окуражи и залая с тънък, не свой лай. Кучката беше напуснала язовината и гончето скоро млъкна, изплашено, че остава само̀. Но долу в тъмната и топла дълбочина на земята достигна глух тътнеж. Чернишка долови стъпките на двамата ловци, които Волга беше довела. Лаят пак изпълни язовината. Окуражени от присъствието на стопаните си, кучетата смело нападнаха язовците.
Цял час лаят не преставаше да пълни мрачната дълбочина на земята. Някой от ловците ходеше над язовината и удряше с нещо тежко земята. Чернишка се отдръпна още по-навътре. Тунелът се разшири. Тя се обърна и пълзейки по корем, достигна стар, полузатрупан изход. Снегът го беше засипал, но светлината прозираше през него. Чернишка се примъкна до отвора и като се ослуша да разбере къде са двамата ловци, изскочи оттам с такава бързина, че тялото й се изхвърли нагоре като избликнал гейзер. Само за миг окото и зърна легналия Прихода, който бе оринал наоколо снега и с долепено до земята ухо се мъчеше да определи мястото, където лаеха кучетата. Той не видя лисицата и продължи да слуша глухото бухтене на гончетата. Ала учителят я забеляза и изгърмя. Нещо злобно свирна между клоните на гората и Чернишка усети остро опарване в гърба си. Тя избяга с грамадни скокове надолу из дола, сподирена от виковете на двамата ловци…
13
След тая случка беше принудена да напусне гората срещу скалите. Няколко дни по-късно в една януарска нощ бе минала край язовината. Видя стъпките на хората и на кучетата, изкаляния и окървавен сняг, разкопаната черна земя. Разораната язовина бе пълна с вода.
Раната на гърба се оказа лека. Дробинката беше одраскала кожата, без да засегне гръбнака. Чернишка близа раната няколко дни и всичко мина благополучно.
Тя се върна в сечището, дето Приходата я беше гонил, но не се реши да влезе в пещеричката. Няколко дни нямаше постоянно местожителство. Спеше, където й попадне — ту край реката, дето сестра й, отдавна убита от ловците, беше я гонила, ту в едрата гора зад хълма. Хубавото топло време й позволяваше да лежи на открито и да се грее на слънце. Но към средата на месеца заваля нов сняг. Дебели преспи засипваха сечищата. Валежът продължи два дни и през това време Чернишка не излезе от хралупата на паднал полуизгнил дънер. Тя влизаше в него като в грамадна тръба. Снегът засипа дънера и вътре стана по-топло, отколкото под земята.
Щом снеговалежът престана, изясни се и дойде студът. Храна не се намираше никъде и Чернишка се отдаде с всички сили на заешки лов. Всяка вечер преследваше зайците по следите, гонеше ги като хрътка и все не й се удаваше да хване нито един. В тихите лунни нощи снегът предателски скърцаше, а месечината светеше тъй силно, че всичко се виждаше отдалече.
Чернишка обикаляше около кантона и по шосето, душеше дано открие някаква храна, захвърлена от хората. Тя не се решаваше да отива към селцата, защото снегът беше дълбок. Когато не можеше да напълни стомаха си с месо, гризеше гнили дънери и утоляваше глада с тяхната дървесина. По-късно започна да преминава от друга страна на прохода, дето бе открила ято яребици. Всяка нощ ги гонеше край шосето, дебнеше ги из полузамръзналите поточета в доловете. Гладът я правеше тъй смела, че една нощ тя се реши да влезе в двора на кантона. Мелезът я погна с лай, а Фокасинов, който беше се сдобил отнякъде с пушка, излезе навън и гръмна напосоки. Чернишка пак чу неговото: „У-у, де-де-е!“
Няколко дни по-късно, като обикаляше край зеленчуковата градина, тя се вмъкна под навеса и там удуши една болна кокошка, оставена вън от курника, да не зарази другите. Кокошката не издаде никакъв звук и никой от хората не се събуди. Ала на сутринта опитното око на Приходата откри лисичите следи върху снежната кора. На следната нощ той реши да я чака с пушка в ръка. Скри се в сянката на навеса и там прекара до зори. Чернишка дойде толкова близо до него, че го чу как пъшка и подсмърча от студа зад кирпичената стена на навеса. Тя не се приближаваше откъм откритата и равна градина; идваше зад гърба на постройките и се криеше в сенките им. Приходата не узна, че хитрото зверче беше идвало за втори път толкова близо до него. Ала Чернишка подуши миризмата на своя враг и вече не се мяркаше насам, колкото и да я привличаше стопанството.
Силният студ и дебелите снегове не позволяваха на ловците да излизат по върховете на прохода и самият Прихода сега ходеше за зайци в горичките на равнината. Двата язовеца бяха задоволили за дълго време ловджийското му славолюбие. Той почти забрави Чернишка и отново започна да твърди, че прочутата лисица е умряла от раната си. Учителят му беше казал, че лисицата, която бе изскочила тъй внезапно от язовината, бе малка и черна.