Към края на януари времето омекна. Снеговете се разтопиха. Настъпиха ясни и топли дни. Чернишка вече не гладуваше. Тя беше измършавяла, но скоро се поправи и животът й стана спокоен и приятен.
14
Времето се менеше: ту заваляваше сняг, който се стопяваше, щом се покажеше слънцето, ту преминаваха лапавици, зимата се възвръщаше и нова, чиста белота засипваше калните пътища и горите. Въздухът се изпълваше със светлина, дните растяха.
От близките махалички и селца взеха да се чуват удари на тъпани. Там ставаха сватби и Чернишка по цял ден слушаше глухите, ритмични бухания, далечните писъци на кларнети и гайди. Понякога по шосето минаваха каруци със сръбнали селяни, сладко дрънчаха звънците на конските хамути, ехтяха сватбарски провиквания. Сутрин мъглата пак започна да пълни прохода, а бученето на реката се засилваше с всеки изминат ден, понеже снеговете в планината се топяха.
Нощем по синкавото небе се издигаше грамадна месечина и бухалът викаше със страшен глас своята другарка. Патици прелитаха над прохода в черни, гъсти ята, които се разтегляха в неправилни вериги и се губеха на север в сияещото небе. Непознати лисици дрезгаво клявкаха и крещяха.
Чернишка стана неспокойна. Скиташе насам-натам, обзета от неясно желание, вслушваше се в крясъците на другите лисици и съвсем престана да държи сметка, че нарушава установените закони в гората, като навлиза из чуждите ловни полета. Всяка лисича следа я изпълваше с интерес. Ако следата се окажеше следа на лисугер, Чернишка се опитваше да я проследи, любопитна да срещне непознатия. Все от това любопитство и неспокойствие тя преминаваше от другата страна на прохода, дори отиваше още по-далече. В тия скитания беше срещнала няколко стари лисици, след всяка от които вървеше лисугер. Те й показваха зъбите си и фучаха насреща й. Три-четири дни Чернишка скита сама и в една топла нощ, когато самотата започна да я мъчи, тя се спря край гората, погледна луната и изкрещя също така, както крещяха нейните посестрими. Това се случи близо до кантона, във високата букова гора, разлюляна от буйния южен вятър. По небето преминаваха разкъсани облачета. Луната се криеше зад тях, ту отново се показваше светла и лъчезарна, небето сияеше и краищата на облачетата святкаха. Долу от кантона мелезът веднага отвърна със сърдит лай, а Фокасинов, който ходеше из двора, високо каза:
— Какво крещиш, проклетнице? Като пияница се дереш!
Вятърът донесе думите на кантонера тъй ясно, като че Фокасинов беше съвсем наблизо, но Чернишка не му обърна никакво внимание. Властен и нетърпелив нагон обземаше цялото й същество и желанието да срещне по-скоро някой от своя род се засилваше през тая топла февруарска нощ.
Тя тръгна нагоре по реката, като продължаваше да изкрещява от време на време. Така достигна моста, който хвърляше черната си сянка в мътната вода, а пустото шосе тъмнееше. Чернишка излезе на поляната, отдето обикновено тръгваше към селцата, и там забеляза една сянка, която идваше насреща й. Спря се, сведе глава и жълтите й очи, в чиито зеници се оглеждаше луната, отличиха приближаващата се лисица. Сянката се приближи и Чернишка усети миризма на непознат лисугер.
Той беше черничък и дребен като нея. Козината на гърба му бе проскубана от някаква болест на косъма, тъй че по тялото му се виждаше бледосивият мъх — сякаш беше хапан и давен.
Като обдуши радостно Чернишка, той размаха опашка и от муцуната му се изтръгна умилно скимтене. Но Чернишка сърдито изсъска и тръгна надолу по поляната. Лисугерът не й хареса. Той я следваше покорно, вървеше смирено зад нея и се спираше, когато се спреше тя. Чернишка се обръщаше, гледаше пламъчетата в очите му и отведнъж изфучаваше. Лисугерът се отдръпваше уплашено и обръщаше глава настрани, сякаш не забелязваше ненавистта на Чернишка.
През цялата нощ той я следва, помагайки й в лова на мишки, но самият не изяде нито една. Оставяше хванатия лов пред нея и самодоволно гледаше как Чернишка яде. Това обаче не промени отношенията им.
Сутринта, когато тя легна в сечището над реката, той си избра легло малко по-настрана и легна с глава, обърната към Чернишка, сякаш се боеше, че тя може да избяга от него.
15
Допреди няколко дни красавецът лисугер, който живееше от другата страна на прохода, се прибираше рано, скриваше следите си из урвите и прекарваше деня в едни скали, обрасли с дребни храсти, бръшлян и трева. От безопасното си леговище слушаше всичко, което ставаше наоколо, и не искаше да знае за ловджийските кучета.