През това време отново заваля сняг на едри парцали и покри черната, започнала да засъхва земя. Гората стана лека и чиста. От обилната светлина на пораслия ден снегът изглеждаше още по-бял. Той хрускаше меко под стъпките на двамата, докато луната прозираше зад висока облачна покривка. В една такава нощ предприеха последното си странстване далеч по течението на реката, из местности, където Чернишка никога не беше ходила.
В тая нощ бухалът нападна враните, които нощуваха в скалите срещу кантона, и оттам излетя уплашеното ято с тревожен грак и се разпиля като отломъци от загаснал пожар по мътното небе, удавило в своите облаци светлината на месечината. Долу по шосето мелезът на Фокасинов ходеше край постройката и виеше срещу луната, защото и нему беше омръзнало да живее самотно, а в това време неговият господар се прибираше пийнал от селската кръчма и като се клатеше и залиташе, мълчаливо тъпчеше размекнатия сняг с мокрите си обуща.
Чернишка поведе спътника си на север. Отначало вървяха през някакъв участък, дето из снега стърчаха неприбрани трупи и много купчини вършина, сетне минаха край напусната въглищарница и се озоваха на най-високата точка от предпланината. Тук предпланината се раздипляше вълнообразно на много вериги. На север те се снишаваха и се губеха към хоризонта. Млади гори покриваха тия вериги, а наоколо нямаше никакво селище. Местността бе глуха и дива, набраздена с не много дълбоки долове, обрасли с дъб и с габър.
Чернишка навлезе в един дол и започна да го обхожда. Никъде по снега не се виждаха следи на диви животни освен на катерици, никаква пътечка не водеше из гъсталаците. Между черната мрежа на клоните се издигаше скала, потънала дълбоко в земята, която показваше върха си над почвата. Под скалата имаше малка кухина.
Чернишка се завря вътре и остана там. Лисугерът чакаше с изправени уши, загледан в кухината.
След няколко минути Чернишка излезе, отърси се и клекна до скалата. Мястото й хареса. Беше доста високо от дъното на дола и при наводнение щеше да остане сухо. Освен това бе изложено на юг. Все пак тя беше недоверчива и дълго време се ослушва, като движеше черните си уши на всички страни. Звуците, които долавяше, бяха безопасни — наблизо плискаше ручейче, снегът падаше от клоните, освобождаваше ги и те отскачаха нагоре. Далече на север, дето тъмното небе беше започнало да се раздира, идваше гъргорест кучешки лай, а откъм шосето, останало някъде на изток, ръмжеше закъснял камион и неговите фарове изстрелваха дълги снопове светлина, която озаряваше белите гори.
Чернишка погледна лисугера и легна по корем върху мокрия сняг. Другарят й радостно подскочи и започна да играе с нея. Той я прескачаше, дърпаше лекичко ушите й, хапеше я по врата. Тя се бранеше легнала, като извиваше главата си да посрещне неговите нападения, после внезапно престана да обръща внимание на играта и клекна зад скалата. Лисугерът на часа се смири. Без да губи време, той се вмъкна в кухината и започна да рови меката пръст…
17
Две нощи лисугерът рови под скалата. Издълба дълбок тунел, който се разширяваше навътре и образуваше доста широко леговище. После продължи тунела и го изви така, че той излезе от другата страна на скалата.
През това време Чернишка стоеше наблизо, без да вземе участие в работата. Понякога лисугерът излизаше от дупката, посипан с пръст, отърсваше се и с гальовно скимтене идваше при нея, сякаш я молеше да влезе вътре. Но Чернишка посрещаше хладно тия покани. През деня лежеше в сушината под скалата, защото навред из гората беше мокро, понеже снегът се топеше. Едва когато жилището бе напълно готово и другарят й навлече в леговището останките от някаква полуизгнила кожа, която беше намерил край шосето, тя влезе в дупката.
От тая нощ прекарваше деня тук, докато лисугерът оставаше навън. Техният живот продължи твърде еднообразно. Вечер тръгваха на лов и се прибираха сутрин заедно. Но след три седмици Чернишка престана да напуща леговището. Беше вече бременна и лисугерът пое грижата за нейното изхранване. Според това, дали ловът беше повече или по-малко успешен, той донасяше веднъж или два пъти храна, оставяше я пред входа на дупката и отиваше да се нахрани на свой ред.
Чернишка слизаше в дола, където водите на ручея издаваха сребърен ек, лочеше с червения си език и отново се прибираше под скалата или лягаше край нея да подиша чист въздух.
Снегът отдавна беше се стопил и сега гората бе черна и влажна. Ала пъпките на клоните вече се издуваха. Всеки ден те ставаха все по-червеникави. Из влажната земя се показваха връхчета на минзухари, пробили като златни шила тъмната шума. Кукурякът и божурът току-що бяха изкарали нежните си стъбла. От засъхналата полуизгнила шума, смазана от снеговете като баница, започна да идва леко шумолене: насекомите се събуждаха и напущаха дупките си в земята.