19
През следното денонощие тя не се отдели от малките нито за минута. Все повече потъваше в своето майчинство, премряла от блаженото усещане на тая купчина слепи, мънички тела, които пълзяха между краката й. Колкото и да беше влажно в бърлогата, лисичетата не усещаха никаква влага, защото Чернишка ги топлеше.
На втория ден тя се примъкна до изхода и там намери купчина храна, оставена от лисугера. Между дребните птички имаше няколко мишки и една полужива сойка. Сойката я гледаше със сивите си ужасени очи и Чернишка побърза да я удуши и да закуси с мършавото й месо. Щом я изяде, тутакси се върна при слепите лисичета, които бяха се разпълзели да търсят топлото й тяло.
Вън пролетта пълнеше горите с мирис на нови листа, реката постепенно отпадаше сякаш в изнемога, водите й се прибираха в коритото, клоните на върбите надвисваха над вировете, където играеха пъргавите мрени, търсейки места да хвърлят хайвера си. По шосето минаваха коли, каруци и камиони. Фокасинов отдавна беше тръгнал с лопатата да поправя пътя, виковете на хората, трясъкът на каруците и ревът на машините пълнеха целия проход, а Чернишка продължаваше да живее в тъмната бърлога. Само от време на време се измъкваше вън, тичаше към дъното на дола и лочеше вода.
Лисугерът довличаше най-редовно всякаква плячка и покорно я оставяше при входа на дупката. Чернишка не го пущаше вътре, защото се боеше да не изяде децата й. Но когато те прогледнаха и започнаха да се изправят на тънките си крачета, баща им вече можеше да влиза вътре и през дъждовните дни да лежи при семейството си.
Лисичетата започнаха да играят отначало с опашката на майка си, която им доставяше най-забавната игра, като я размахваше насам-натам, а те я дебнеха и скачаха отгоре й; после играта се пренесе помежду им. Очите им, които по-късно щяха да станат жълти, сега бяха сини, а ушите бяха израсли тъй големи, че ги правеха смешни. Те растяха по-бързо от всички други органи, стърчаха все повече над широките им чела и постоянно ги сърбяха. Не по-малко смешни бяха и дългите им муцунки, силно заострени и изтънели.
От ден на ден ставаха все по-палави. Не ги сдържаше вече в тясната дупка и те се опитваха да надзърнат вън. Ала външният свят ги плашеше и колчем някое от тях подадеше глава от дупката, спираше се, мърдаше големите си уши, примигваше с мънистените си очи и не смееше да пристъпи по-нататък. Чернишка ги оставяше да ходят, където си щат из бърлогата, но когато се задържаха твърде дълго при изхода, ставаше да ги прибира, като вземаше най-непокорните с уста и ги отнасяше навътре.
Понякога се случваше наблизо да мине катерица или бялка. Чернишка усещаше присъствието на животното и цяла настръхваше. Слухът и сега беше неимоверно изострен.
На четвъртата седмица, когато лисичетата заякнаха, нищо не беше в състояние да ги задържи в бърлогата. Тогава баща им започна да носи живи птици и гризачи. Нарочно не ги доубиваше, а ги оставяше на лисичетата, които започваха жестока борба с безпомощната мишка или птица. Най-продължителните и весели игри ставаха с мишките. Чернишка и лисугерът заставаха между лисичетата. Освободената жертва се опитваше да избяга. Лисичетата я нападаха. Те скачаха отгоре й с неуверени и неточни движения. Играта продължаваше, докато мишката умреше. Ако пък й се удадеше да избяга от лапите на малките, бащата или майката я хващаше и отново я поставяше на арената. Чернишка показваше на лисичетата как трябва да скачат. Тя правеше дълъг и красив скок, без да смаже мишката с лапите си. Малките се мъчеха да й подражават.
По горските поляни се появиха майските бръмбари и привлякоха вниманието на лисичетата. Майка им започна да ги извежда привечер, когато стадата се прибираха и козарските свирки не се чуваха. Тежките бръмбари се носеха ниско, разперили светложълтите си ризници. Лисичетата ги ловяха във въздуха и бързо ги изяждаха, защото бръмбарите бяха за тях необикновено лакомство. През това време Чернишка оставаше сама с лисичетата, понеже баща им отиваше на лов.
По-късно тя ги завеждаше към нивите, където трябваше да се обучат в истински лов на мишки. В една топла юнска нощ ги водеше по пътечката, по която някога сама беше ходила с братчетата си да се учи на миши лов. Нивите бяха доста далеч и лисичето семейство вървеше предпазливо. Малките следваха Чернишка по петите. Наоколо се стрелна козодой, някаква птичка изпърпа уплашено с криле. Тъмната гора зашумя от вечерника.
Семейството достигна нивите, когато месечината ги обля със светлината си. Високата ръж изглеждаше сребриста, по нея минаваха сребърни ивици лунна светлина и над класовете светваха и угасваха фосфорните пламъчета на светулките. Тревите по синорите издаваха остра миризма и гъделичкаха нослетата на лисичетата.