Чернишка легна в тревата и започна да се ослушва. Някакво животно идваше насам.
Животното достигна края на нивата. Шумоленето престана. После шумът започна да се отдалечава.
Тогава Чернишка се повдигна, направи висок скок и изчезна в сребърното море на нивата. Лисичетата видяха майка си да се бори с един пор, който пищеше и се мяташе насам-натам. Лисицата нападаше ожесточено, малкото черно животинче хищно се стрелкаше към нея. Тя го удряше с лапите си, ала не смееше да го задържи между тях.
Появяването на лисичетата обърка пора. Той се опита да избяга. Чернишка използува неговия смут и го ухапа през гърба. Порът изцвърча, гъвкаво се извърна и я одраска по муцуната. Чернишка го пусна. Порът се повлече, направи няколко скока и още по-жално запищя. Той вече не се решаваше да обърне гръб, защото се боеше, че лисицата пак ще го ухапе, и като се сви, приготви се да продаде скъпо живота си. Но Чернишка го остави. Неговата отвратителна миризма я отблъсна. Никога не би го нападнала, ако с нея не бяха лисичетата.
Тя отведе малките към другия край на нивата. Там семейството попадна на един таралеж. Той веднага се сви на кълбо и настръхна. Лисичетата избодоха лапичките си, а майка им напразно се опитваше да го хване за корема, където тялото му не бе защитено от бодли. Най-сетне тя го остави, обаче малките получиха хубав урок и някои накуцваха.
Мишият лов едва започна и лисичетата се пръснаха из високата шумяща нива, когато една безшумна сянка връхлетя върху тях. Едно лисиче изврещя. Грамадна птица разпери широките си криле, удари с тях въздуха и се понесе полегато към гората. Чернишка се завтече подир птицата и видя как бухалът отнесе детето й…
20
Към края на месец юни лисугерът не можа да устои на изкушението да граби кокошките на Фокасинов. Миналата година беше изтребил пилетата на две квачки, които кантонерът бе насадил в ранна пролет. По-късно, през есента, когато усети заложения капан, той престана да се навърта около кантона, но сега вниманието му пак се насочи към домашните птици.
Главната причина за това бяха лисичетата. С всеки изминат ден техният апетит растеше, както растяха и самите те. Лисугерът им занасяше по-голямата част от лова, за него оставаше или малко, или нищо, тъй че самият той напоследък постоянно гладуваше. Ловът в края на този месец не беше успешен: зайците се криеха в избуялите ниви и в къдравите гъсталаци, миризмата им беше необикновено слаба, особено на зайкините майки, а зайчетата лежаха така крепко, че бе невъзможно да се открият из овесите и житата. Буйната растителност скриваше всичко, сутрин росата измиваше всяка следа и дори мишките мъчно се намираха. Обаче за кокошките на Фокасинов тия затрудняващи условия не съществуваха и лисугерът започна все по-често да се навърта край кантона.
Тая година дворът беше разоран. Овощната градина бе засята с люцерна, няколко лехи с домати се зеленееха край кладенеца. Из люцерната през деня ходеха разрошени и настръхнали квачки със своите пилета и гонеха кокошките и петела. От кантона често излизаше млада жена с бяла кърпа на главата. Тя копаеше с мотика из градината. Лисугерът я виждаше в ранно утро да ходи боса по пътечката с ведрото, в което носеше храна на свинята, виждаше я и привечер, седнала с Фокасинов пред кантона, където бяха сложени прясно рендосана маса и пейка. Кантонерът беше се оженил тая пролет и често пущаше грамофона да весели жена си.
Сградата бе варосана, стъклата светеха от чистота, край пътечката не се виждаха сметта и пепелта, които Фокасинов по-рано изхвърляше. Не се виждаше вече и мелезът. Жената го гонеше и Перко бягаше от нея зад кантона, където имаше гъсти храсти, в чиято сянка той намираше прохлада и покой.
— Какво току го гониш? — питаше кантонерът, щом видеше жена си да тича подир кучето.
— Ами че нали изяде сиренето. Нима си забравил? — ядосваше се тя.
— Ей че си злопаметна! Изяло едно парче сирене, голяма работа! Нека и то да хапне човешка благина. Не бий животното, ти казвам, не ме струвай да те натупам!
— Я се опитай, да видим! — кипваше жената.
— Охо! — казваше весело Фокасинов и със силната си ръка пляскаше на шега здравия й гръб.
Тя се сърдеше, мъчеше се да заплаче, а той се смееше.
Една вечер двамата отидоха в селото. Мелезът тръгна подире им, следвайки ги издалече, защото се боеше от жената. Тогава лисугерът удуши петела и го отнесе на лисичетата. От тоя ден нататък пилетата започнаха да изчезват едно след друго. Лисугерът се притаяваше в края на гъстото сечище, където буйно бяха израсли къпини, и чакаше някое глупаво ярче или кокошка да навлезе в къпините.