Гладният и гонен Перко не чуваше и не искаше да знае за нищо освен за комат хляб. Жената на Фокасинов почти не го хранеше, той се навърташе край шосето или с тъжни очи лежеше в храстите зад постройката. В течение на две седмици лисугерът отвлече десетина пилета, които много се харесаха на Чернишка и лисичетата.
Тогава Фокасинов отново започна да залага капана из двора. Той не го прикриваше добре, засипваше го само със сухи листа и с пръст, тъй че отдалече личеше малка купчина, която лисугерът лесно избягваше. В края на месеца кокошките съвсем намаляха, а една сутрин в капана се хвана кучето. Острите зъби на дъгите едва не строшиха крака на Перко. Фокасинов измъкна бедното животно, което огласяше цялата околност с квичене, скара се на жена си и като върза мелеза със синджира, нахрани го и отиде в зеленчуковата градина да търси Приходата.
По обед двамата влязоха в двора. Приходата се появи в работнически комбинезон от син док. Беше поотслабнал и обгорял от слънцето. Той огледа двора, разпита за това-онова и веднага се насочи към сечището.
— Може да е пор — рече той, като хвърли поглед към ниската гъста горичка. — Ако е пор, лесно ще го хванем. Той не отвлича кокошките далече. Но не ми се вярва. Не са такива местата.
Надникна в къпините и тутакси разбра каква е работата.
— Видиш ли перушината? — рече той тържествуващо. — Лисица е, веринката й!
— И аз мисля, че е лисица — каза кантонерът. — Ама трябва да е голям дявол, не се хваща в капана. Не е като оная, черничката, дето я изтървах лани.
Приходата заклати глава, сви долната си устна загадъчно и като се почеса по врата, загрижено каза:
— Слушай, Панталей! Това е оная лисица… Аз я знам. Не съм я убил значи, макар че тогава я раних…
Той си даде голяма важност и добави:
— Ако беше друга лисица, пет пари нямаше да дам за твоите пилета. През лятото лисиците не ме интересуват. Но за тая лисица ще ти помогна. Донеси сега капана!
Фокасинов повлече клюсата, която беше завързал с един тел.
— Дай ми един нож — рече Приходата. — И махни този тел, защо си го вързал!
Кантонерът се залови да отвърже тела, но Приходата взе капана от ръцете му.
— Донеси нож!
Фокасинов тръгна към сградата да изпълни поръчката. Приходата го спря.
— А бе имаш ли някаква риба?
— Риба ли? Защо ти е риба?
— Не питай! Ако имаш, донеси.
— Хамсийка имам малко…
— Ха така, донеси я!
— Какво мислиш да правиш с нея?
— Ти само гледай — рече Приходата, остави капана и навлезе в сечището.
Докато Фокасинов се върне, той откри едва забележимата пътечка, която лисугерът беше направил. По нея имаше много перушина. Оттук бяха влачени хванатите птици.
— Е, сега ще те наглася аз тебе! — измърмори Приходата и се върна в къпините.
Там пътечката свършваше, но между сплетените бодливи стъбла ясно личеше къде бе лежал и дебнал лисугерът.
Приходата избра място за капана и погледна към кантона. Фокасинов размахваше един ръждясал войнишки нож, а жена му, любопитна да узнае какво ще правят, носеше рибата в една талерка.
Приходата взе нож и започна да копае влажната земя. Той заповяда да му донесат един празен чувал. Жената тръгна да изпълни поръчката.
Щом издълба гнездо за капана, Приходата събра пръстта в чувала и го предаде на Фокасинов.
— Пръстта ще хвърлиш по-далече. Да не личи, че е копано — обясни той. — А сега давай капана.
След няколко минути клюсата беше поставена в издълбаното в земята легло, разтворените й дъги бяха умело замаскирани с трева и листа от къпините. Приходата хвърли наоколо няколко хамсии и наставнически каза:
— Да не ходи никой край това място.
— Аха, сега разбирам! — кимна с глава Фокасинов и се ухили. — Сега май че ще я пипнем, а?
Като истински авторитет, Приходата запази достойнството си и не отговори на този важен въпрос.
— Черпи една ракия, че да си ходя — рече той. — Имаш ли?
— Имам.
Жената на кантонера изнесе ракия и две чашки. Двамата пиха за по-скорошното хващане на лисицата и се разделиха.
— Утре сутринта ще дойда да видя какво е станало — каза Приходата. — Ти не ходи край капана, да не оставиш следи — добави той и закрачи по бялото шосе, върху което падаха късите сенки на гората.
21
Към пет часа следобед цялата западна страна на прохода потъна в сянка. Тя достигна шосето, покри кантона и продължи да пъпли отсреща, където още грееше жарко слънце. Кротка тишина изпълни сенчестия бряг, от доловете повя прохлада. Плясъкът на реката стана по-напевен, по бялата лента на шосето не дрънчеше нито една каруца, сякаш всичко се стаи да посрещне идващата юнска привечер.