Лисугерът лежеше близо до бърлогата, в урвата под скалите, където беше хладно и мухите не го безпокояха. Лукавите му очи се взряха отсреща, в слънчевата страна на прохода. Там пасеше стадо кози. Животните напредваха бавно, пръснати из ниската гора.
Дълго време лисугерът движи черните си уши. Беше време да тръгне на лов.
Напоследък започна да се отчуждава от своето семейство. Макар че все още продължаваше да носи по-голяма част от своя лов на лисичетата и да не си дояжда, сега отиваше при тях с неохота и не искаше да знае за игрите им.
Като полежа още няколко минути, отърси проскубаната си козина и тръгна към кантона.
Движеше се предпазливо, защото се боеше да не го забележи някоя сойка, избягваше откритите места и избираше най-зашумените пътечки. Така достигна буковата гора под сечището. Тук се спираше винаги и дълго слушаше, преди да се реши да слезе надолу.
Покривът на кантона се показваше между белите стъбла на буките. Отстрани се издигаше синкав дим — там някъде жената на Фокасинов приготовляваше вечерята — и димът се топеше сред зеленината на гората. Кучето не се чуваше, отникъде не идваше опасен шум.
Лисугерът се спусна по пътечката и навлезе в сечището. Там се спря учуден: наоколо се носеше миризма на риба. Неведнъж край реката, когато тя прииждаше, беше му се случвало да намери убита риба из плевака и тинята, но сега рибята миризма се усещаше далече от реката. Той продължи да върви по пътечката и скоро откри няколко рибки. Хамсията бе много солена. Лисугерът се отказа да я яде. Неговата осторожност се усили. Миризмата започна да идва от всички страни.
В къпините откри още няколко рибки, които светеха като сребърни. Той легна по корем и започна да се промъква между бодливите стъбла, като се пазеше да не шуми и да не ги раздвижи. Изведнъж предният му крак докосна нещо студено и твърдо. В същия миг това нещо подскочи, сякаш избликна от самата земя, грабна крака му и го удари със сух трясък… Болката бе страшна, но лисугерът не издаде никакъв звук. Той се изгърби като котка и се опита да измъкне крака си. Това му причини нови, още по-страшни болки. Кракът бе пречупен от удара на силните дъги малко по-долу от коляното. Той висеше и черната му лапа започна да се облива е кръв. Шиповете по дъгите бяха пробили кожата и се впиваха като зъби.
Лисугерът изплези език, болката го накара да пъхти, хълбоците му се свиваха и разпущаха. От устата му потекоха лиги. Болката гореше крака му като нагорещено желязо.
Из двора се чуваше каканиженето на кокошките и тежкото пъшкане на свинята, облекчена от вечерната прохлада, дрънченето на съдовете, които жената миеше под стряхата. По шосето мина каруца и нечий глас високо поздрави. После профуча камион и вдигна облак прах.
Болката стана нетърпима. Лисугерът започна да се гъне. Кучето залая. Сигурно бе го усетило. Лисугерът се опитваше да повлече капана, но капанът се оказа твърде тежък, макар че не беше свързан с нищо. Тогава лисугерът прехапа хванатия си крак…
Кръвта оплиска желязото. Тя продължи да пръска нагоре по пътечката, където лисугерът избяга на три крака. Той не се решаваше да навлезе в гъсталаците, защото храстите и тревите закачаха раната. Тръгна по един горски път, после излезе край нивите. Сойките го забелязаха и закрещяха подире му. Най-сетне достигна една урва, вмъкна се между студените камъни и започна да ближе раната, за да спре кръвта…
На другата сутрин в двора на кантона влезе Приходата. Беше рано и Фокасинов още спеше.
Като подвикна и не получи отговор, Приходата се упъти към къпините. Видя затворения капан, наведе се и го издърпа. От сключените дъги висеше черно окървавено краче, измокрено от обилната роса…
Приходата го погледна с разширени от изненада очи, съкрушено въздъхна и като изпсува високо, направи неопределен жест с глава, в който личеше дълбоко учудване и непълно тържество. После помъкна капана и тръгна да събуди Фокасинов.
22
Няколко дни лисичетата не си дояждаха и от това измършавяха. Чернишка забрави своя другар. Сега върху нея паднаха всички грижи за изхранването на малките.
Водеше ги из непознати места и ги оставяше да се отдалечават от нея през време на лова. Денем те лежаха разделени едно от друго в ниската гора край бърлогата. Всяко си бе избрало леговище и всяко от тях се готвеше за самостоятелен живот. Те почти не играеха помежду си и често пъти се давеха над хванатия лов. Чернишка продължаваше да ги учи да дебнат и да скачат, но с всеки изминат ден правеше това повече за свое удоволствие, отколкото за да им покаже един хубав скок. Понякога изяждаше хванатата мишка, дори я отнасяше настрана, да не я измъкнат от устата й. Нейните майчински инстинкти постепенно угасваха.