Пътечката го изведе на малка поляна, обрасла е папрат. Наоколо се носеше миризма на кози, пасли тук през деня. Някъде скачаше заек и то чуваше глухите тупания на лапите му. Таралеж шумеше наблизо, един лист трептеше от лекия нощен вятър.
То премина полянката, навлезе в друга гора и тръгна по някакъв път. Тук-там просветваха просеки, мяркаха се самотни високи дървета. Гората свърши внезапно и лисичето се озова на заоблен като бъчва хълм, обрасъл с храсталаци и с висока жълта трева. Не се решаваше да отиде по-нататък, клекна в края на гората и огледа околността. В завоя на шосето светеха двата прозореца на кантона. Край каменното здание смътно се тъмнееха две пристройки.
Лисичето гледа дълго време осветените прозорци, сякаш се мъчеше да разбере какво означават тия светлини. Над самата му глава прелетя птица, измърка като котка и се изгуби в мрака. Прозорците привличаха неговото любопитство, защото му напомняха очите на непознат звяр. Оттам достигна човешки глас. Кантонерът Панталей Фокасинов високо гълчеше някого. После гласът му замлъкна, но след минутка отново се чу. Тоя път кантонерът запя:
— Е-ехе-е-е! Хе, хе, хе, хе, ехе-хе, хе-й!
Това бе някакво хоро, което той си тананикаше, когато се върнеше от кръчмата в близкото село.
Лисичето слушаше. Тия звуци не го плашеха. Но след като свърши кратката си песничка, Фокасинов започна да вика диво:
— У-у-у-у, де-де-де-де-ее!…
Заспалото ехо повтори и потрети страшния му вик. Кучешко джафкане завърши всичко това.
Лисичето се изплаши и на свой ред изклявка. То провеси опашка и тръгна към гората, отдето беше дошло. В тоя миг от хълма с крясък се разхвърчаха някакви птици. Една от тях кацна в края на гората и лисичето видя как птицата се притаи и притисна към земята.
Не смееше да мръдне, да не я подплаши. После запълзя. Достигна една падина, но когато я пропълзя и отново видя птицата, разстоянието се оказа много голямо. Тогава реши да чака с надежда, че тя ще се придвижи и ще му се удаде да я хване.
Зад нащърбените върхове на прохода се появи непълната месечина. Голите хълмове, обрасли с трева, се жлътнаха. Откриха се техните сипеи като черни рани. Под мътната светлина на месеца се бялна събраната над реката мъгла. Гърбът на птицата лъсна и сега лисичето виждаше окото й.
Изведнъж без видима причина птицата отлетя към хълма, отдето беше дошла. Лисичето трепна и уплашено се озърна.
Зад него стоеше голям лисугер. Той махна с великолепната си опашка и приятелски подуши муцунката му. Очите му бяха пълни с весели пламъци.
Лисичето се окуражи и на свой ред колебливо близна муцунката на лисугера. Тоя жест означаваше пълно покорство. И тъй като непознатият не прояви никаква враждебност, а продължаваше най-приятелски да го обдушва, лисичето се разнежи и се простря в краката му. Лисугерът облиза раната на врата му и това бе вече достатъчно зверчето да се изпълни с най-предани чувства. Те завършиха запознанството с весела игра. По-скоро играеше лисичето, а лисугерът търпеливо се отбраняваше. Но след минута, без да обръща внимание на лисичето, той се упъти към насрещния хълм. Лисичето го последва. Слязоха по стръмна пътечка и като обдушваха всеки храст, попаднаха на мястото, дето скалните яребици бяха нощували. Тук миризмата на птиците беше особено силна. Лисичето завря нос във високата трева. Опашката му се изправи и гръбнакът му се изкриви като кобилица…
Двамата обиколиха хълма, но от разпръснатото ято нямаше и следа.
Така се озоваха зад хълма, отдето се виждаше кантонът. Оттам все по-често кукуригаше петел. Едно петле, което се учеше да пее, му отговаряше с немощно гласче. Разсъмваше се и свраките зацъркаха по дърветата край шосето, а ятото врани, което нощуваше в скалите от другата страна на прохода, шумно обсъждаше някакъв важен въпрос.
Лисугерът поведе лисичето към постройките. Преминаха пустото шосе, заобиколиха овощната градина и навлязоха в малкото сечище зад кантона. Оттук се виждаше северната стена на каменното здание, която нямаше прозорци. Само под стряхата блестеше като мътно око запрашено стъкло. Курникът бе до кочината, дето тихичко и колебливо квичеше огладнялото прасе. Към кантона водеше пътечка, посипана с пепел, опадали листа и всякаква смес. Там Фокасинов изхвърляше боклука. Отстрани на пътечката беше дръвникът, а край него се тъмнееше грамада вършини.
Лисугерът тръгна към курника. Лисичето го последва. Един измачкан и пожълтял вестник ги изплаши и те го заобиколиха. Щом стигнаха до курника, лисугерът започна да лази. Лисичето пълзеше след него. Кокошата миризма бе събудила у него спомена за тия птици, които майка му довличаше в дупката под скалите, и късата му неугледна опашка няколко пъти премете земята.