Щом си облече куртката и сложи фуражката върху къдравата си глава, Фокасинов си спомни за лисичето и отиде да го види.
„Поне кожата му да одера, все ще струва някой и друг лев. Толкова пилета ми изядоха тия дяволи!“ — помисли си той.
Но лисичето не се виждаше на мястото, където го беше оставил. Фокасинов забеляза синджира, проследи с поглед неговия край и като надникна под вършините, видя своя пленник здрав и читав. Лисичето го гледаше, завряно под черните клони.
— Ох, котешка душо, ти възкръсна! — извика кантонерът.
Но след тоя изблик на радостна изненада Фокасинов се замисли:
— За какъв дявол си ми? Сега ще трябва да се грижа и за тебе. С какво ще те храня?
Той седна на дръвника, отдето можеше да гледа зверчето в очите, и тъй като беше дърдорко и философ, веднага се отдаде на словесно удоволствие.
— Е — каза той, — черничко такова, какво да те правя? Хубави очи имаш. Лукави, но симпатични… Черно си, черно… Чернишка! Ей че хубаво име ти измислих! Дори много хубаво… Ще те пощадя аз тебе. Някой от твоя хайдушки род ми изяде петнайсет пилета. И ти би ги изяло, ако ти паднат… Ами после, като пораснеш? Тогава трябва да те пусна на свобода. И тъй ще направя. Ще те опитомя, да, и ще те отуча да ядеш кокошки! Опит ще направя да облагородя характера ти. Да те убия аз вече не мога, Чернишке! Пощадих ли те веднъж, сърце не ми дава да те унищожа. Такова е човешкото сърце.
Той се удари в гърдите и продължи:
— Чудно е наистина, че не те цапнах с лопатата! Беля си взех; разбра се, че и ти с останалия народец ще тежиш на моята глава. На̀, ей тук всички ми се качвате най-безмилостно! — завърши Фокасинов, като сне фуражката и посочи темето си.
Лисичето го гледаше, без да мигне, трепвайки от време на време, когато кантонерът правеше някой енергичен жест. Слушаше внимателно и с готова за всичко решителност очакваше какво ще последва. Фокасинов внезапно стана, наложи фуражката и се върна в кантона замислен и разтъжен от собственото си красноречие.
След няколко минути той нахрани прасето, хвърли зърна на кокошките, които отбягваха вършините, дето се таеше вързаното лисиче, и като взе лопатата, тръгна да поправя канавките на шосето.
3
Първите два дни Чернишка прекара в непрекъснати опити да прегризе дебелия синджир. Особено нощем, когато всичко затихнеше, тя се изпълваше с неудържим порив към свобода и упорито хапеше желязната верига, обзета от безумна надежда. Тъмните гори наоколо я зовяха, реката й нашепваше същото желание и всички нощни звуци й говореха за отнетата свобода.
Синджирът, който бе ръждясал, сега лъщеше, излъскан от зъбите й. Той подрънкваше и нейният тънък слух долавяше с необикновена яснота звучния звън на метала. Тоя звън я изпълваше в началото със страх, после с ненавист и най-сетне, когато разбра, че никога не ще прегризе веригата, той й стана безразличен. Тя престана да се опитва да избяга, примири се и заживя самотно, чужда на целия двор.
Всеки ден кучето се нахвърляше върху нея, готово да я удуши. Тя се завираше дълбоко под вършините, прикриваше гърба и страните си и храбро го посрещаше със зъби и с нокти. След третото счепкване, от което то излезе с издраскана муцуна и разкъсано ухо, Чернишка беше оставена на мира. Сега кучето си позволяваше само да я заплашва. То бе грозно същество, мелез между овчарско куче и обикновено домашно псе. Имаше криви крака, четинеста козина и жълти очи под настръхнали вежди. Цветът на козината му бе калносив, опашката му приличаше на кравай, едното му ухо бе клепнало, а другото стърчеше нагоре и напомняше чушка. Фокасинов обаче се гордееше със своя мелез и го наричаше Перко.
— Перко ли? — казваше той на каруцарите, когато те се смееха на кучето. — Перко е грозен, но има храбро сърце. Аз очаквам някой ден да удави вълк.
Котаракът често идваше насам и като забележеше лисицата, изгърбваше се и започваше да съска. В очите му гореше дива ненавист. Чернишка не се боеше от него. Тя презираше еднакво и Перко, и котарака. С Фокасинов беше вече свикнала. Той не я плашеше, освен когато викаше по навик своето „У-у-у, де-де-де-е!“ или когато помъкнеше капана да го залага пред курника. Тогава Чернишка избягваше дълбоко под вършините, където беше си направила леговище, и оттам слушаше как Фокасинов запъва пружината, пъшка и мърмори. След като я нахранеше с каквото му попадне, той оставаше край нея няколко минути да гледа как яде и през това време й държеше реч, която почти винаги свършваше така:
— Ти, Чернишка, си член от моето домакинство и имаш еднакво право с другите да бъдеш хранена от мене. Аз ви издържам тук всичките. В края на краищата ще напусна кантона, защото вие сте вече менажерия. Аз съм ви директорът. Заповядайте, граждани, да видите! Директор Панталей Пандов Фокасинов!