Оттогава той не посмя да идва насам и Фокасинов престана да залага капана.
4
В едно ранно утро Чернишка за пръв път чу лая на гончета. Никога досега не беше слушала такъв кучешки лай.
През реката, в гъстата гора, огряна от червеникавите зари на есенното утро, се понесоха страстни писъци, които постепенно преминаха в бесен лай. Ехото пое кучешките гласове, блъсна ги в скалите и те се сляха в продължителен ек. После ясно се отдели гласът на едното гонче от тънкия дискант на другото и гонитбата стана стихийно бърза. Гората се огласи от лая и по целия проход из всички гънки и долове ехото разнесе звънливите кучешки гласове.
След няколко минути гоненият дивеч слезе ниско. Лаят събуди Фокасинов и разтревожи Перко.
— Трябва да са пуснали лова — каза гласно кантонерът, като излезе навън по риза и се почеса под плешката. — Ама гонят! Ей това се казва палаши! Лаят като камбанки.
Той не можа да се въздържи и нададе своето „У-у-у, де-де, де-е-е!“, възхитен от добрите гончета.
По бялото платно на шосето се появи медночервена лисица. Само за миг се мярна тя, блесна нейната великолепна кожа и веднага изчезна от другата страна на пътя. Фокасинов се разпали, завика с цялото си гърло и удари с юмрук дланта си. Според него тая лисица беше отмъкнала кокошките му.
— Ех, дано я убият, дано! — повтаряше той, като пляскаше с ръце.
Лисицата се опита да излъже кучетата край шосето, но не успя и се върна в гората.
Кантонерът седна на пейката в очакване на изстрел. Чака дълго, мъчейки се да отгатне къде са пусиите на ловците. Слънцето се издигна и тънката слана започна да се топи. Кучетата престанаха да лаят. В прохода настъпи обичайната тишина.
— Туйто, загубиха я! — рече Фокасинов със съжаление и се залови за всекидневната си работа.
През всичкото време Чернишка слушаше гонитбата. Тънкият й слух долавяше яростната злоба на гончетата. В разпаления им лай личеше безгранична ненавист към животното, което гонеха. Докато те лаеха, Чернишка се скри под вършините. Макар че нямаше представа за това, което ставаше в гората, тя знаеше, че този лай означава смъртна опасност.
Фокасинов се върна към три часа следобед, изморен от продължителната трамбовка на шосето, хвърли лопатата на тревата и се залови да вари доматена чорба.
Мелезът залая. В двора на кантона влязоха двама ловци. Единият от тях, нисичък и кръглолик, с килнат заешки калпак, водеше мършава кучка с щръкнали гръбначни прешлени, с малка главичка и с опашка, извита като сабя. Тя пристъпваше уморено от едната му страна и ситно кълсеше с тънките си, подбити от тичане крака. Другият беше млад, почти младеж, облечен в граждански дрехи, препасан с червеникав патрондаш. Той носеше пушката си на рамо като войник.
— Здравей, Панталея! — поздрави възрастният и вдигна ръка към челото. — Чорба ли вариш? Таман навреме сме дошли.
— Здрасти, Прихода — неохотно отговори кантонерът и се обърна да види гостите.
— Къде ви са зайците?
— Няма. Кучетата вдигнаха все лисици. Много лисици тая година. Такова сечище овършахме, заек не дигнахме — обади се младият.
— Зайците са край нивите — забеляза Приходата.
— Как не намерихме един, барем за цяр!
— Покрай нивите са. Бай ти Йордан разбира тия работи, ама кой слуша! „Да идем — кай — в сечищата.“ Козарите му били казали, че там зайците се прескачат. Вятър!
— А бе то има, ама е сухо — сконфузено измънка младежът.
— Я викай Арапа! — заповяда Приходата, като опря дългата си двуцевка о една слива и сърдито дръпна кучката, край която мелезът се увърташе и махаше опашка. Младият човек се провикна:
— На-а, Арап! Тю, тю, тю-ю!
— Защо не убихте лисицата? — попита Фокасинов. — Аз я видях, на шосето излезе. Хубава лисица, червена.
— Тънки им са кожите — каза Приходата и седна до огъня по турски. Босите му крака бяха обути в гумени цървули.
— Хм, кожите! Че тя ми изяде петнайсет пилета бе, човече! Рекох, ще я убиете, цял час чаках да пукне пушката. Ама че работа! — разсърди се кантонерът.
— Я ги изяла, я не — рече Приходата, като повдигна лявата си вежда и загрижено погледна кучката.
— Как не? Аз не лъжа!
— Кой ти казва, че лъжеш. Не-е, ами не се знае дали ги е изяла тая лисица. Тъдява има барем десетина.
— Да не съм я виждал… има си хас! Убий я, да ти кажа браво. Кожите им били тънки! Тънки, че не можеш да я убиеш!
— Панталея — обидено каза Приходата, — аз не съм ловджия за пет пари. Питай даскалчето дали не ми мина таман три пъти. Ако исках, щях да я направя на дармон!