— Така е — потвърди младежът.
— Аз бях се зарадвал, че ще ме отървете от нея, а те — кожите били тънки!
— Всеки си гледа интереса, Панталей — примирително заключи Приходата, като натискаше върха на цигарата си в едно въгленче и се мъчеше да го поеме с нея.
Младият човек седна край него и сложи пушката до себе си.
— Лисичата кожа става добра през ноември. Иначе шкарто — рече той и полегна на едната си страна. Сивите му весели очи неспокойно шареха насреща през шосето, където бе останало неговото куче.
— Шкарто-марто, аз ги ловя живи! — заяви Фокасинов.
— Какво ловиш? — заинтересува се Приходата.
— Иди ей там и виж какво има.
Учителят се надигна и хвърли поглед към вършините. Лисицата не се виждаше, ала младият човек забеляза синджира, привързан о дървото.
— Кучето ли връзваш с тая верига? — попита той.
Фокасинов дори не го погледна, зает със супата.
— Иди виж, иди виж — рече той, загледан в кипящата вода, из която се премятаха късчета лук и домати.
Учителят стана, сложи ръка на челото си и се взря с острите си очи.
— Ба — каза той учудено, — има нещо! Че това е май лисица. Лисица я — обърна се той към Приходата.
Приходата скочи и двамата отидоха да видят Чернишка.
Тя лежеше свита на кълбо. Червеният патрондаш на учителя и заплашителният блясък в очите на другаря му я накараха да свие ушите си. Острото й носле тутакси долови особената миризма на тия хора. Чернишка ги прие враждебно, ала с нищо не издаде страха си. Веригата беше охлузила козината на врата й, опашката й беше смачкана, но бистрите й очи смело гледаха в очите на хората, сякаш четяха в тях мислите на ловците.
— Как се е свила на кълбенце кумицата! — страстно възкликна учителят.
— Тазгодишно лисиче, кюмюрджийка — с авторитет на познавач заяви Приходата, като разглеждаше Чернишка внимателно и намръщено. — Как я хвана бе, Панталея? — обърна се той към кантонера, който продължаваше да стои на едно столче пред огъня.
— С капана — отговори Фокасинов.
— Стара лисица нямаше да влезе. Туй е младо, излъгало се е.
Той взе веригата и измъкна Чернишка от нейното убежище. Тя се задърпа с всички сили.
— Не се тегли! Къде ще вървиш? Калпава опашка има това лисиче. Гледай, даскале, няма бяло на края. Едно време такива кюмюрджийки се срещаха рядко, а сега все такива. Отде се навъдиха, дяволите да ги вземат? Кожите им не чинят.
Той пусна синджира и добави:
— Една година убих седемнадесет лисици и все червени. Между тях имаше две — огън! Рехави, с мек косъм, с ония ми ти опашки като къдели, да не им се нагледаш. Дойде търговецът на кожи. Даде каквото даде, а за тия две лисици му взех двойно. Тогава чифтът вървеше хилядо и четиристотин.
— И аз съм убивал хубава лисица — каза учителят. — Женска беше. Като се измъкна на една поляна, светна… Че като й потеглих, там си остана. Право в челото я бях ударил!
Мелезът отново залая и в двора се вмъкна черно като смола гонче с червено-кафяви бузи и вежди.
— Арап си дойде, вържи го! — рече Приходата и учителят се втурна да хване кучето, но Перко се нахвърли върху гончето. Двете се сдавиха. Гончето бе по-едро, ала мелезът го повали, захапа го за врата и двете кучета се сборичкаха на земята.
Фокасинов замаха с дървената лъжица. Учителят се опитваше да разтърве кучетата с ритници, но от това те се давеха още по-яростно. Приходата съблече широкото си шаячно палто и го метна отгоре им. Те веднага се пуснаха.
— Хвани Арапа! — извика той. — Хвани го и го дръж, къде дяна синджира? Ай че мръсно куче си имал, Панталея! Викни му бе, викни!
— Перко е юнак — гордо каза кантонерът, като пъдеше мелеза към сградата.
— Юнак е той, че кучето е изморено. Цял ден е гонило, а то щеше да види твоят Перко дявол по пладне — рече учителят, засегнат, че кучето му беше победено.
— Перко надвива на лисица — заяви Фокасинов.
— Моят Арап ги удавя, преди да речеш три.
— Не ми се вярва. Лисицата умее да се пази. Мъчно й излиза куче насреща.
— Да опитаме! — разгорещи се учителят.
— Оставете тия работи — каза Приходата, като свали омазнената си кожена торба и извади от нея половин пита бял селски хляб и едно павурче ракия.
— Нека си почине Арап. Ако не я удуши за пет минути, ще ти го харижа със синджира.
Фокасинов се усмихна недоверчиво и това засегна още повече младия човек.
— Ай да му се не види и кучето! — рече той не без злоба. — Чакай да видим. Искаш ли?
— Искам. Защо не?
— Добре — каза учителят и се намръщи.
Те седнаха да ядат. Учителят развърза раницата си, измъкна от нея похлупци със сирене, две люти чушки и половин варено пиле. Фокасинов сложи тенджерата с чорбата. Приходата взе лъжицата с късата си ръка и шумно засърба.