Ядоха мълчаливо няколко минути, после спорът отново се подкачи. Учителят загуби апетит, стана разсеян и раздразнителен. Фокасинов го дразнеше:
— Тънка му е кожата на твоя Арап. Чернишка ще го одере жив. Майсторка е тя по дрането на кучета…
Изведнъж учителят стана, отвърза гончето и го поведе към вършините.
— Ангеле, пази кучето! Лисицата може да го осакати — извика Приходата, но младият човек вече не можеше да се спре.
Щом достигна вършините, кучето усети лисицата и залая.
Кантонерът и Приходата станаха.
— Ще направи някоя беля. Ти си виновен — рече селянинът, като бързаше към учителя. Шаячният му панталон беше малко къс — крачолите се повдигаха и оголваха дебелите му глезени.
Чернишка беше се завряла дълбоко в своето убежище. Щом видя гончето, тя се оттегли още по-навътре и се приготви за отбрана.
Учителят насърчаваше кучето, което се дърпаше на синджира. Вързаната о сливата кучка на Приходата се теглеше и пищеше. На свой ред Перко лаеше не толкова лисицата, колкото своя враг — черното гонче.
Учителят отвърза кучето и борбата започна.
Запазена от гъстите вършини, Чернишка лежеше по корем. Само главата и гърдите й бяха открити. Кучето се приближи на една педя от муцуната й. Като лаеше ожесточено, то се опитваше да я хване за врата. Но Чернишка, свикнала да се бори с мелеза, му показваше озъбената си уста, в която младите й остри зъби стърчаха като гвоздейчета. Очите й светеха със студен, отровнозелен пламък.
Лаят на трите кучета и виковете на учителя заглушаваха всичко. За да се разберат, Фокасинов и Приходата викаха.
— Дръж, Арап! Дръж! — крещеше учителят, като скачаше по вършините и се мъчеше да принуди Чернишка да излезе навън.
— Ей, такива не минават! — дърпаше го кантонерът. — Не помагай на кучето, остави ги сами!
Гончето все още не се решаваше да нападне. То лаеше така ожесточено, че под вършините се вдигна прах, а от злоба на устата му се появи пяна. Лаят се блъскаше в стената на кантона и кънтеше в ушите на тримата. Възбудата на животните се предаваше и на хората. Учителят съвсем се забрави. Като измъкна един кол, той го заби във вършините и замушка из тях. Фокасинов сърдито издърпа кола от ръцете му. В тоя миг Чернишка и гончето се сдавиха. Синджирът задрънча, ръмженето на кучето и фученето на лисицата се сляха в ожесточен рев. Гончето беше успяло да захапе Чернишка за врата, но дебелата верига пречеше на зъбите му. На свой ред лисицата беше се впила в неговата буза. Яростното ръмжене на гончето отведнъж се превърна в отчаян писък.
Учителят скочи на вършините и започна да ги разравя.
— Казах ли аз! — викаше Приходата, като се опитваше да се вмъкне вътре да отърве кучето. Но застъпените от другаря му вършини го шибаха по главата.
— Чакай бе, не скачай! Дай пръта, Фокасинов! Пръта, пръта донеси!
Кантонерът взе захвърления в двора прът и мушна с него Чернишка. Ала лисицата беше сключила яките си челюсти, зъбите й бяха се впили в бузата на гончето.
— Отиде ми кучето! — ревеше учителят. — Удряй! Удряй, какво я жалиш! — извика той на Фокасинов.
Кантонерът продължаваше да мушка лисицата. Чернишка мълчаливо изтърпя болката и не пусна кучето. Тогава Приходата хвана гончето за краката и го изтегли навън. Учителят се завтече да вземе пушката си, но Фокасинов го хвана за палтото.
— Стой! Да не си посмял!
— Ще я убия!
— Какво ти е криво животното, нали ти сам пожела, батинка?
От бузата на гончето течеше кръв, муцуната му беше издраскана. От ярост и болка то скимтеше и лаеше. Приходата го върза и го повлече към сливите, където още стоеше сложената трапеза. В това време мелезът отмъкна остатъка от вареното пиле и избяга с него зад кантона, да го яде на спокойствие. Фокасинов започна да се смее, а зачервеният и сърдит учител си търсеше каскета из двора и ругаеше.
Чернишка лежеше под вършините и тежко дишаше, в очите й святкаше същият студен, металически блясък. Удареният й хълбок потрепваше, цялото й внимание бе насочено към кучетата и към хората, от които очакваше нови мъки. Успокои се едва когато ловците отидоха да продължат лова надолу по реката. Но дори и сега тя не забеляза, че през време на борбата тежкият синджир беше се откачил от врата й и лежеше под нея като убита лъскава змия…
Вечерта Фокасинов дойде да я нахрани с варени тикви и остатъци от яденето на свинята. Той изсипа храната в смачканата талерка и без да погледне дали Чернишка е под вършините, държа й кратка реч за човешката жестокосърдечност. Но лисицата не беше вече там. Преди няколко минути бе избягала и когато Фокасинов пусна грамофона и седна на пейката, тя тичаше из гъстата гора зад кантона.