Фридрих Незнански
Черните банкери
Маршът на Турецки #32
Тази книга отначало докрай е измислена от автора. Разбира се, в нея са използвани някои оригинални материали както от личната практика на автора — бивш руски следовател и адвокат, — така и от практиката на други руски юристи. Но няма съмнение, че събитията, мястото на действие и персонажите са измислени. Съвпаденията на имена и наименования с реално съществуващи лица и места могат да бъдат само случайни.
1.
Ноемврийската вечер беше студена и влажна.
Прозорците на жилищната сграда светеха топло в празния тъмен двор. Двама мъже с черни маски и маскировъчни костюми седяха в западна кола и чакаха сигнал.
— Внимание! Обектът се насочва към сградата. Действайте! — прозвуча команда в слушалката на мобилния телефон.
Мъжете слязоха от колата, насочиха се към слабо осветения вход, качиха се на втория етаж, отвориха вратата с шперц и влязоха в жилището.
В антрето беше тъмно и тихо. Те отвориха вратата към хола. През тюленото перде на прозореца проникваше светлината на уличната лампа, чуваше се равномерно тиктакане на часовник. Очите им различиха мебелите: голяма библиотека, два фотьойла, малка масичка, телевизор в ъгъла до прозореца.
Мъжете се върнаха в антрето.
— Хубаво висим — обади се единият. Гласът му беше по младежки закачлив.
— Не е време за шеги, стегни се — измърмори другият със солиден баритон.
Най-после по стълбите се чуха стъпки. Единият от мъжете надникна през шпионката и прошепна напрегнато:
— Идва.
— Ясно.
Те замряха на място, долепени до стената. Ключалката щракна, вратата се отвори. Отначало се подаде ръка с пазарска мрежа, в която имаше пакети с мляко, след това в антрето влезе и собственикът. Другата му ръка по навик се протегна към ключа на лампата и в този момент го нападнаха и събориха. Вратата тракна.
За миг извиха ръцете на мъжа, завлякоха го в стаята. Той се съпротивляваше отчаяно и викаше:
— Какво искате? Отрепки! Покажете си лицата! Светнете лампата!
Непознатите, дишайки тежко от напрежение, стовариха мъжа във фотьойла, извиха му ръцете на гърба и от упор стреляха в слепоочието му.
Поставиха ръцете на убития върху коленете му, като преди това пъхнаха в дясната пистолет „Макаров“ — служебното му оръжие. После светнаха лампата в антрето, вдигнаха мрежичката с пакетите мляко и я занесоха в кухнята. Излязоха, без да пипат нищо в жилището, и затвориха вратата след себе си.
Докато жена му готвеше за вечеря, малката Нина се беше покатерила на коленете на баща си и разглеждаше с него картинките на една книжка, следеше с пръстче страниците и сричаше:
— Ру-сал-ка-та…
— Браво, моето момиче! Каква си ми умничка!
— Тате, нали е много красива? — попита Нинка.
— Ти си по-красива.
— Виж каква рокля има!
— Ще ти купя същата!
— Кога?
— Ще излезем в неделя на пазар и ще ти изберем една прекрасна рокля, като на принцеса.
В стаята надникна жена му, усмихна се и каза:
— Турецки, марш на телефона, началството те търси.
— Слушам, генерале мой — отвърна той и отиде в антрето при телефона.
Хвана слушалката и чу малко суховатия глас на Меркулов:
— Саша, навечеря ли се?
— Още не.
— Извинявай, но съм принуден да те откъсна от семейството. Убит е следователят Генадий Арбузов. Грязнов замина с оперативната група за дома му, аз го помолих да види. Поеми ти делото. Арбузов беше мозъчният център на следствената бригада…
— С какво се е занимавал?
— С фалиралата банка „Ресурс“.
— Къде да отида?
Меркулов продиктува адреса и обеща да изпрати служебната кола. Турецки постоя замислен няколко минути и надникна в кухнята.
— Пак ли те викат? — досети се жена му.
— Уви, трябва да тръгвам.
— Надявах се поне веднъж да вечеряме заедно. — В гласа й прозвуча обида.
— Ира, недей!
— Вече всичко съм приготвила, хапни поне малко.
Жена му сипа картофи в една чиния, от тях ухаеше вкусно, сложи и две кюфтета. Турецки започна да се храни, но след малко отмести чинията. Настроението му се развали. А в главата му сега имаше само една мисъл — за убития следовател.
Турецки обичаше рядката семейна радост на есенните вечери, когато наоколо чурулика дъщеря му и Ирина шета из къщи. Но само да се настроеше за тази „тиха радост“, телефонът веднага иззвъняваше и трябваше спешно да бърза за другия край на града, където е открит поредният труп. И макар да се смята, че не е работа на особено „важен“ от Главна прокуратура да ходи на всеки труп, къде да се дене, когато убитите особи са заемали големи постове в държавата.