— Виж ти — Турецки кимна. — Значи парите изобщо не са отишли в Чечня?
— Нали видяхте как свърши всичко… Но ние сме твърди, дори това да не се харесва много на някого! — В слабия глас на Геранин изведнъж прозвучаха съвсем здрави нотки, дори заплашителни. — Добре, много е лесно и безопасно да се разсъждава в леглото на отвлечени теми. Извинете, изморих се. Надявам се да се оправя и тогава ще се опитам лично да се заема с изясняването на въпросите.
Геранин се усмихна неуловимо и затвори очи.
В стаята влезе сестрата и каза тихо:
— Господа, разрешете да прекъсна милата ви беседа.
Турецки изключи касетофона, даде на Геранин да подпише протокола за разпит на потърпевш, където накратко бяха изложени показанията му.
— Оздравявайте, в най-скоро време ще ви посетя. — Той стисна ръката на Геранин и излезе.
След него се измъкна и медицинската сестра.
— Избрахте ли си валутата? — попита шеговито той.
— Не, още мисля.
— А как се казвате?
— Катя.
— Много ми е приятно. А пък аз съм Александър.
— Знам, запомних го, когато гледах удостоверението ви.
— С вашето зорко око спокойно можехте да работите в нашата система.
— Благодаря за комплимента, идвайте. Ще ви чакам — каза тя и леко се изчерви.
— Доскоро, Катюша. Пазете вашия пациент. С него имаме още много да си говорим.
— Ще го пазя като очите си — отговори тя и показа равните си красиви като бисери зъби. — Довиждане.
„Симпатично момиче, колкото повече я гледаш, толкова по-прелестна става. Сякаш разцъфва под мъжкия поглед — помисли Турецки. — Ще взема да се влюбя!“ И въздъхна, понеже разбираше, че няма време и за това. И като е тръгнал вече по болници, май ще трябва да навести и Суркова, да уточни с нея детайлите около смъртта на Акчурин.
Марина Суркова се стори на Турецки измъчена и стара с избелелия си болничен халат. А съвсем наскоро, наистина под влияние на первитина, каква жена беше — жива, страстна, с огънче в очите. Сега хвърли мътен поглед на следователя, не го позна и попита равнодушно:
— За какво ме извикахте?
— Марина Демяновна, искам да поговоря с вас.
— За кое?
— За миналото.
— Нима сме се срещали?
— Не ме ли познахте? Аз съм следователят Турецки.
— А, май си спомних.
— Марина Демяновна, бих искал да си спомните обстоятелствата около смъртта на вашия зет, съпруга на сестра ви — банкера Акчурин.
— Че какво мога да знам за смъртта му? Живя, после изведнъж умря. И аз да имам такава лека смърт, че все се мъча, страдам, боледувам. Господи, какъв ужас!
— Припомнете си, може тогава да се е случило нещо особено?! Някакъв значим детайл?… Сън, предсказание… Вие сте такава умница.
— Особено ли? Имаше! Нашето куче Мирта умря в същата нощ заедно със стопанина си. Вадим беше много привързан към нея. Разглези я. На масата обикновено тя сядаше до него, а той я хранеше от ръката си.
— А в онази вечер тя беше ли с Акчурин на вилата?
— Да. След работа Вадим се отби у дома, Алла я нямаше, замина на козметичка, той пожела да вземе Миртичка. Тя толкова се радваше, когато стопанинът се връщаше от работа, просто се смееше! Беше удивително животно.
— А каква беше причината за смъртта на кучето?