— Умря от мъка! — безапелационно заяви Суркова.
— Е, това е прекалено — отбеляза Турецки.
— Кучетата са по-честни и по-добри от хората — възрази Марина. — Те не познават подлостта, способни са само да обичат и да служат вярно и честно.
— Къде погребахте кучето?
— На същото място, зад оградата.
— Може ли да ми покажете?
— Разбира се. Ние с Алла посадихме калина на гроба й.
— Ще помоля главния лекар да ви пусне. Ще дойдете ли с мен на гроба на Мирта?
— Ще дойда. Защо да кисна тук?
— Как е самочувствието ви? Какво казват лекарите, скоро ли ще ви изпишат?
— Не знам, постоянно ме боли глава…
— Почакайте, ей сега ще се върна…
Главният лекар изслуша внимателно Турецки и предупреди:
— Болната получава кризи, вземете и медицинска сестра с вас. Никой не може да предскаже как ще възприеме посещението в дома, свързан с миналото й. Поемате голям риск.
— Много е необходимо за следствието. Мога да взема не само сестра, но и лекар, в колата има място.
— Добре, нека и лекуващият лекар дойде с вас, надявам се, че няма да отнеме много време?
— Къщата е извън града, сами разбирате, ще отиде доста време в път. Един час ни трябва само за измъкване от Москва.
— Сега ще подготвят пациентката, а вие почакайте. Ще извикам лекуващия лекар.
Той слезе при колата и зачака кога ще изведат Марина. Денят се случи слънчев, снегът се топеше, надвисналите от покривите шушулки сълзяха. Под слънчевите лъчи светът искреше, играеше и заслепяваше очите.
„Много ли е нужно на човек да бъде щастлив? — помисли изведнъж Турецки. — Такъв един ярък ден, малко късмет и душевно равновесие, малко любов и разбиране. Но за съжаление това все по-често става дефицитно, а човек се чувства изгубен и самотен. И тогава му остава психоневрологичната клиника, където лекуват по-скоро тялото, отколкото душата…“
На входа се показаха три жени: Суркова, придружена от медицинска сестра и лекарка.
Турецки отвори вратите на колата, покани ги да седнат:
— Заповядайте, момичета! Сега ще ми завиждат всички следователи на Русия. Карам цял харем!
— А вие какво мислехте! — обади се лекарката. — Само ви моля, карайте внимателно.
Суркова седеше тихо, не участваше в разговора, беше вглъбена в себе си.
— Как сте, Марина Демяновна? — започна да се безпокои лекарката.
— Няма нищо.
Със спиране по светофари и задръствания най-накрая напуснаха Москва. На петдесет и деветия километър завиха наляво… Вилите вече се виждаха от шосето.
— На кого принадлежи сега къщата на Акчурин? — Турецки се обърна към Суркова.
— Не знам, продадоха я. Алла не искаше да я държи след смъртта на мъжа си.
— Няма ли да нахълтаме в чужда територия?
— Не. Извън оградата е.
— Слава богу.
След малко се показа въпросното вилно селище, където плътно една до друга се извисяваха къщи с най-неочаквани архитектурни стилове в невъобразима смесица от класицизъм и барок, ампир и готика.
— Коя е къщата, Марина Демяновна?
— Най-крайната, с керемидения покрив.
— Разбрано — рече удовлетворено Турецки, показвайки на шофьора къде да спре.
Жените слязоха от колата и запримигваха от слънцето. Гледаха високите борове, обграждащи вилната зона, и се усмихваха възторжено.
— Вие ни подарихте празник — възкликна медицинската сестра. — Каква прелест — да се измъкнеш изведнъж от града и да се озовеш в гората!
Суркова тръгна мълчаливо покрай оградата, гърбът й беше приведен, походката неуверена, старческа. Тя спря до малко храстче, потърси с очи Турецки и каза:
— Тук. Виждате, хълмчето още личи. Сложихме Миртичка в кашон от банани и я закопахме…
Устните й трепереха, от очите потекоха сълзи, риданията прекъснаха разказа й.
— Марина Демяновна, успокойте се — каза лекарката и я хвана под ръка.
Изведнъж Суркова падна на колене, а след това направо се просна върху гроба на Мирта, стенеше и плачеше.
Медицинската сестра, лекарката и Турецки едва я убедиха да стане. Зад оградата залая нечие куче. Суркова се стрелна към оградата и завика:
— Това е Мирта! Жива е! Пуснете ме! Вижте! Вижте, там върви Алочка, такава красива! Такава нежна! Пуснете ме при нея!