„Това вече на нищо не прилича — помисли Турецки. — Щом Долгальов пази такива документи, тогава в нашата държава нещо не е наред. Нима това е оригинален документ? Трябва да го покажа на Мойсеев.“
Следователят отдели настрани документа. И веднага се натъкна на разрешение на износ на нефт, подписано от заместник-министъра на горивата и енергетиката Сорокин.
Появилото се сред документите име не смая Турецки. Само преди няколко часа той научи, че този висш държавен чиновник и таен собственик на огромна финансова империя, опитала се да провали Северна банка, е печелел и по този начин. Не е изключено пак той да е сложил ръка на банка „Ресурс“. Неволно възникваше въпросът, какъв е в крайна сметка Сорокин? Държавен чиновник, финансов играч или мошеник, трупащ капитал от умението да използва всичко, което може да се открадне в държавата? Много интересен въпрос…
След това вдигна телефона и набра номера на Грязнов.
— Слава, пак ти се обаждам с интересна молба. Извинявай, че направо съм те яхнал, но като че ли ти не възразяваше… С една дума — разбърза се той, като усети, че Грязнов също започна по малко да възвира от нахалството му, — директорът на клуб „Парадайз“, в който си имал честта да бъдеш, се казва Никита Воронин, бивш шофьор и телохранител на Козлов. Той е бил в къщата, когато умира Акчурин, разбираш ли? Трябва да го разпитаме. Между другото, той може да знае и някои подробности около смъртта на кучето на банкера. Слава, ще го направиш ли?
— Къде ще се дяна от теб? Ще пратя Саватеев. За него ще е полезно.
— Главното е Воронин да си спомни колкото може повече детайли. А аз възнамерявам да направя утре обиск в дома и извънградската къща на Козлов. Ти с твоето остро и опитно око направо ще си незаменим. Как е, навих ли те?
— Стига си се правил на госпожица. Отиваме.
— Сега преглеждам документите, намерени у Долгальов. Знаеш ли какво намерих? Подписа на Сорокин.
— Оня от Министерството на горивата и енергетиката?
— Точно той!
— Министерството сътрудничило ли е с Долгальов?
— Източвало е нефта. С негова помощ, както разбирам. Искам да покажа няколко хартийки на нашия главен експерт.
— За Семьон ли говориш?
— Да, за Мойсеев.
— Поздрави го от мен. И аз можех да го навестя заедно с теб, но съм назначил важна среща на един наш общ познат.
Като видя Турецки на прага, Мойсеев извика зарадвано:
— Сбогувахме се през есента, а се срещнахме през зимата! Влизай, приятелю!
— Как си оттогава, Семьон Семьонович?
— Живея по малко. Заповядай, ще сложа чай.
Турецки влезе в стаята след Мойсеев, на светло, и едва тук видя как се е смъкнало лицето му, торбичките под очите му са увиснали, а гърбът се е превил.
— Въртя се сам! Нещо не ми се живее като пенсионер.
— А какво те тревожи?
— Цялата седмица лежах от грип. Мислех, че ще хвърля топа.
— Семьон Семьонич, защо не позвъни? Щях да дойда и да ти донеса лекарства.
— Лекари да искаш. Идва тук сестра от клиниката, носи ми таблетки. Ама няма лекарство против старост. Това е печалното.
Турецки погледна масата, отрупана с инструменти, и попита:
— Да не майсториш нещо ново?
— Не, не е разтребено. Нямам сили и желание да подреждам. После дойде съседката, иска да й направя ключ. И от сутринта съм седнал с това. Как върви при теб?
— Нищо особено. Мъча се като грешен дявол. Москва е втори Вавилон. Ври и кипи като отвара в котлето на алхимик.
— Тук го каза точно! Сега особено, когато отвориха „завесата“. Изглежда, че хората са се побъркали.
— Един арестуван ми разказва как в Англия си купил титла на лорд! — засмя се Турецки.
— Какво да се прави! Такава е ценностната система. Всичко може да се купи с пари. Масата е заета, да отидем в кухнята. Моята съседка ми донесе малиново сладко. За съжаление нямам водка. Не излизам. А някак ми е съвестно да моля съседката.
— А пък аз имам — по погрешка или по стар лош навик. — Турецки извади от джоба си бутилка. — Тази е нова, на завод „Кристал“. Казва се „Завалинка“, с новогодишен поздрав. Е, още е далеч за него, но не пречи. Как е настроението?
— Абе мисля, че една чашка никога няма да навреди!