Надутостта видимо изчезна от физиономията на Воронин. Той огледа внимателно Грязнов, подъвка устните си, докато размишляваше, и каза:
— Защо са тия излишни формалности? Щом сте дошли лично, няма да усложняваме нещата. На вашите услуги съм. Как беше? Истината и само истината? Готов съм, питайте.
— В деня на смъртта на банкера Акчурин сте се намирали в неговата вила извън града. Вечеряли сте заедно. През нощта домакинът е починал. Разкажете как стана всичко: пристигането, трапезата, нощуването. И така нататък. Максимално подробно.
— Но за какво ви е сега тази информация? Нали беше установено, че Вадим е починал от свръхдоза наркотик. Според мен тук всичко е ясно. За какво да се връщаме пак назад?
— Следствието си има свои задачи, които не е прието да обсъжда със свидетелите. Моля да ми отговорите на въпроса.
— Аз бях само шофьор на Козлов, помощник. Моята работа беше да доставя продуктите в кухнята. Козлов се занимаваше с останалото. Понякога домакинът му помагаше.
— Не водехте ли жени в компанията си?
— Защо, и Алла е идвала. Жената на Акчурин. Но тя предпочиташе луксозния апартамент с бялата техника и всичко необходимо за цивилизован живот. Все нещо не й достигаше на вилата. Тя беше градски човек, заболяваше я глава от чистия въздух, не обичаше комарите, страхуваше се да остава сама в къщата…
— Акчурин не й ли изневеряваше?
— Май че не беше такъв. Нали Алла бе по-голяма от него. И той не просто я обичаше, тя сякаш му замени рано починалата майка.
— Добре, да се върнем на последната вечер — предложи Грязнов. — И тъй?
— Пристигнахме тримата с колата. Акчурин и Козлов влязоха в къщата, а аз извадих продуктите, пренесох ги в кухнята. Закарах колата в гаража. После също влязох вътре.
— Ами кучето? — напомни Грязнов.
— Забравих за кучето. Акчурин го взе със себе си. Когато пристигнах, рижата овчарка Мирта лаеше в къщата.
— Здрава ли беше?
— Да. Весела една, махаше с опашка, умилкваше се на стопанина.
— Какво по-нататък?
— Володя изпече пържолите, запари чай, опече картофи във фурната. Заедно с него сервирахме масата.
— А Акчурин с какво се занимаваше?
— Пусна телевизора, прегледа вестниците.
— Какво имаше на масата?
— Плодове и торта.
— Торта ли? — повтори Грязнов.
— Да. Акчурин много обичаше сладко. Имаше такъв комплекс от детството: обожаваше бонбони и пасти. И… в края на краищата реализира мечтата си. Володя, освен това ме предупреди да не пипам тортата му. Нека, вика, да остане за стопанина, още повече че има достатъчно сладки неща за чая. Имаше бисквити, бонбони, локум.
— Значи само Акчурин е ял от тортата?
— Да. Наистина той се опита да почерпи и нас, но аз не понасям тия мазни кремове. А Козлов… Не си спомням защо. Тортата се оказа голяма за домакина и той дори нахрани Мирта с нея. След вечерята си легнахме. Стопанинът в спалнята на втория етаж. Володя — в стаята на първия, а аз, както обикновено, на дивана в хола. На сутринта стопанинът дълго не ставаше, отидохме да го будим и го намерихме мъртъв, на килимчето до леглото му лежеше Мирта. Пипнахме я — също никакви признаци на живот. Това е всичко.
— Знаехте ли, че Акчурин взима наркотици?
— Не, дори не съм предполагал.
— А как повярвахте, че е починал от свръхдоза?
— Не ровя в чуждия живот. Не съм поп, не се е изповядвал пред мен.
— Как се развиха след това събитията в банката? — попита Грязнов.
— След смъртта на мъжа си Бережкова се обърка, но Козлов я подкрепяше морално, изказа се на събранието на директорите и заяви, че само тя може да заеме поста след смъртта на мъжа си, тъй като е осведомена във всички негови дела. Самият той стана нейна дясна ръка. Е, и от кабинета бързо мина в спалнята й. А после дойде крахът на банката, но тя продължаваше да работи, докато не се попиля всичко. Та това стана пред очите на всички. Буквално за един месец.
— А каква беше вашата съдба след смъртта на банкера?
— Не беше лоша. Козлов и Бережкова веднага претръскаха кадрите и за мен се намери ето това местенце. От което съм твърде доволен.
— Пазят ви като президента — забеляза Грязнов.