— А знаете ли защо? За тях аз съм чувалът с парите! Имам нощен клуб, сауни, казино, няколко бара. Голямо стопанство!
— Добре че споменахте сауната. Четохте ли днешната статия в „Московски комсомолец“ за Савелиев? Там става дума за вашата сауна. Как е могло да се получи така? Компромат за уважавани хора? — Грязнов не криеше ехидството си.
— Знам за какво става дума. И дори за кого — известно ми е името на „оператора“. Е, не сме догледали, случва се. Значи ще е необходима съответната профилактика.
— Щом ви е известен операторът, бих ви посъветвал настойчиво да го оставите на спокойствие. Цялата шумотевица се вдигна заради зетя на Савелиев, който открил касетата у тъст си, той пък поради старческо скъперничество не унищожил компромата срещу себе си, а, изглежда, е решил да си го остави за спомен, та в дълбока старост, докато гледа, да съживява прекрасните спомени.
— Е, птичката е изхвръкнала — студено се усмихна Воронин, — вече не можеш да я хванеш. Това е реклама за нас. Можем дори да заплатим на този зет. Знаете ли, понякога скандалът дори се оказва полезен за работата. А аз ще се вслушам в съвета ви.
— Добре. И последен въпрос. Не го смятайте за странен. Бих искал да знам личното ви мнение — каза Грязнов.
— Питайте, не се притеснявайте. Ще ви кажа като на поп.
— Не ви ли е минавала мисълта, че Козлов нарочно е отровил Акчурин?
— А защо? Той и така си беше приближен до банкера.
— Но може би е имал нужда от повече? Самата банкерка? Най-сетне банката?
— Не знам. Не съм мислил за това.
— А не ви ли учуди, че заедно със стопанина е умряло и кучето, което е яло от тортата?
— Не. Тогава помислихме, че Мирта е умряла от мъка по стопанина.
— Ясно. Засега нямам повече въпроси. Надявам се, при необходимост ще можем лесно да уточним едно или друго положение?
— Да, естествено.
— Отначало ще оформим протокола от разпита, а след това се постарайте, ако обичате, вашите хора да ме пуснат да изляза.
Воронин позвъни, появи се охранител с автомат и получи указание да изпрати господин полковника до колата. Двете страни дипломатично се сбогуваха.
„Да ви вземат мътните! Държава в държавата… Всяка трета фирма охранява имуществото си с оръжие в ръце. Дали не е, защото тук идват да се къпят високопоставени чиновници? — мислеше Грязнов, докато се качваше в колата и навъсено гледаше охранителя, застинал на входа. — Какво ни чака още в такава държава? Та те по заповед на собственика ще гръмнат всекиго…“
Турецки седна на бюрото и се загледа в една точка. Не му се тръгваше за вкъщи, а му беше непоносимо да остава тук. Беше длъжен да докладва на Казански за трагичното произшествие при обиска в дома на Козлов. Редът си е ред, няма мърдане. А началникът сякаш се зарадва на такава удачна възможност да натрие носа на опърничавия и неуправляем според него любимец на заместник главния прокурор. Той постави и формулира въпроса така, сякаш за всичко е виновен именно Турецки, като обеща да предприеме съответните дисциплинарни мерки. Александър не се трогваше от наказанията. Беше му безумно мъчно за загиналия младеж, който остави млада жена и малко дете. Защо тръгна да бърка в този сейф? Нали до него имаше специалист! Той щеше да се справи със задачата…
Каква беше тази бомба? Експертът обеща до края на деня да даде горе-долу ясен отговор.
Беше потънал в тия мрачни мисли, когато звънна Грязнов.
— По гласа познавам, че съвсем си се разкиснал — каза Вячеслав.
— Мисля за превратностите на съдбата. Защо не открих аз сейфа?
— Защото Бог се е погрижил за теб. Пък и не е твоя работа — търсене и обискиране. По-добре си размърдай мозъка.
— Но оттук произтича подлата закономерност, че загиват най-добрите момчета. Като днешния Толя Степашин… Във всеки случай те не са виновни за нищо…
— Тъкмо идвам от Воронин — прекъсна го Грязнов.
— Научи ли нещо? — попита равнодушно Турецки.
— Козлов е почерпил приятеля си Акчурин с торта, която самият той не е ял и забранил на шофьора Воронин. Казал, тази глезотийка е за стопанина. Акчурин ял от тортата. Кучето също.
— И самият Воронин не е заподозрял нищо?
— Не.
— Какво казва за отношенията на Акчурин и Козлов?
— Били са добри. Воронин е карал храна на вилата. Обикновено Козлов готвел. След това заедно са вечеряли.
— Ясно. А когато умира банкерът, отношенията на Козлов с жената на покойния станали още по-добри?