— Господи, с какви глупости ме занимавате! Кучето отдавна е изгнило!
— Повтарям, грешите.
Козлов впи очи в листа.
— Какъв извод се налага? — попита Турецки. — Мисля, че сега е моментът да си признаете, че сте отровили Акчурин.
— Никога!
— Значи Воронин е отровил Акчурин! Защото двамата сте работили в кухнята! И сте се въртели около тортата.
— Нищо не знам.
— Там е работата, че сте постъпили по аналогичен начин с Бережкова, само че сте използвали не кокаин, а первитин. Сигурно не знаете, че недалеч от вас, в също такава килия, лежи Шайбаков, който ни разказа кога и колко наркотик сте взимали от него.
— Нищо не искам да знам! Не съм извършил това убийство.
— Ясно. А защо ви беше нужен бележникът на Акчурин?
— Взех го за спомен.
— Сгрешили сте, не сте могли да се възползвате от него. Само собственикът е можел да разгадае бележките.
— Да, имаше поразителна памет, помнеше множество телефонни номера, сметки, суми. Това беше жив компютър!
— Кажете, а какво пазехте в сейфа под кревата?
— Отворихте ли го? — трепна Козлов.
— Ако бях го отворил, нямаше да питам — отговори Турецки.
— А какво ви попречи?
— Нима не знаете тайната на собствения си сейф? Искам още веднъж да ви напомня, че чистосърдечното признание смекчава вината на подсъдимия. Затова ви съветвам да не се опъвате, да не хитрувате. Вчера извършихме обиск в извънградската ви къща и под леглото, под паркета, открихме сейф. Но нямахме подръка подходящ инструмент. А не искахме да го разбиваме. Решихме да го отворим днес. Впрочем, ако вътре имате любовни писма, може и да не го правим.
— И ще ми повярвате!
— Както искате, но за вас е най-добре да кажете истината.
Козлов се колебаеше. Разбираше, че може би следователят знае за съдържанието на сейфа и сега просто се преструва, проверява честността му. При това със сигурност знаеше, че не представлява сложност да отворят сейфа. Най-накрая се реши:
— В сейфа се пазят скъпоценности от Златния фонд, които изнасяхме в Англия. Част от тях присвоих. Но моля да имате предвид, че сам си признах! Между другото, добре е, че не го взех с мен, понеже всичко, което замина за Англия, така и потъна там. Фирмата фалира, без да се издължи за получената стока. А аз мога да върна частта си още сега.
В паметта на Турецки изплува документът, който му даде Меркулов. Тъкмо в него се говореше за скъпоценностите. Припомни си едновременно и епизода, разказан от осведомителя.
— Разбирам за какво говорите. Доколкото ни е известно, вашите скъпоценности са откраднати от двама бизнесмени. Те не се издължили и заминали в Америка. А вие сте изпратили по петите им известния бандит Мелничук, който е трябвало да ви върне дълга. Но този умник, без да познава американските закони, оплита конците. И сега дълго ще лежи из американските затвори.
— И това ли знаете? — изуми се Козлов.
— Както виждате, знам. Дори мога да ви кажа повече: Бережкова попада в ареста заради това, че „братоците“ на онзи бандит, дето излежава присъдата си в Америка, са я издали. Нали беше пристигнала за своя дял от скъпоценностите?
— Да… заради това.
— И вие също?
— Принуден съм да призная, че е така.
— А бележникът на Акчурин ви е бил необходим във връзка със скъпоценностите, така ли? — поинтересува се Турецки.
— Да. Там бяха записани нужните ми данни. Аз не притежавам феноменална памет като банкера. А без тези данни нямаше да мога да иззема скъпоценностите.
— Ясно. Това е още една от причините, поради която сте отровили не само Акчурин, но и Бережкова, вашата любовница.
— В края на краищата аз убих престъпници! Не разбирате ли?! — закрещя истерично Козлов.
Лицето му се наля с кръв, очите му засвяткаха, сякаш беше на ръба на криза.
— Да, признавам! Аз ги убих, но те си го заслужиха!
— Ето ви писалка и хартия и, моля, напишете какво и къде е отивало от банката. Това ще бъде вашата реална помощ за следствието.