Козлов размишлява дълго, после започна да пише. Най-накрая рязко блъсна листа и захвърли писалката.
— Не мога повече. Изморен съм. После ще си спомня.
— Добре, ще имате време. Искам да ви открия още една неприятна новина.
— Какво още?! — Козлов гледаше с досада.
— Сейфът не може да се отвори.
— Защо?
— Гръмна, когато го докосна един оперативен работник.
— Защо? Не разбирам.
— Повтарям: сейфът беше натъпкан с взрив. При взрива беше убит наш човек. Друг е контузен силно. В сейфа нямаше никакви скъпоценности.
— Какво?! Какво говорите?! Не може да бъде! Там имаше златни монети, обработени диаманти и пръстени! Състояние за милиони!
— Говоря сериозно — човек не се шегува с това — отговори Турецки.
— Не знам кой може да го е направил… Значи някой вече е пипал в сейфа, ограбил го е и го е натъпкал с взрив?!
— Кого подозирате? Кой може да знае за вашето съкровище?
— Воронин… Само той може да се е досетил за скъпоценностите.
— А какво конкретно може да знае?
— Заедно изпращахме стоката. Постоянно беше с мен. При това не е глупак. Всичко схваща от раз. Може да го е направила охраната. Впрочем не зная. Всичко рухна… Сега ми е все едно… Нека да ме съдят.
— Още е далеч до съда. Ще се натрупат стотина тома дело, тази ваша проклета банка „Ресурс“ дори след разпадането си гълта нови жертви.
Козлов въздъхна, забил поглед в пода. Гърбът му беше приведен, сякаш го е притиснал непосилен товар.
— Какво можете да разкажете за смъртта на следователя Арбузов?
— Нищо не знам за него. Алла например може да се е раздрънкала за моето съкровище. Затова се наложи да бъде премахната. Но, Бог ми е свидетел, наистина съжалявам за това…
— Защо не взехте скъпоценностите при последното си заминаване?
— Не можах нито да намеря разрешение за износ на скъпоценности, нито дипломатически паспорт.
— А сега?
— Сега ли? Всичко щеше да е наред, ако не беше циркът с Бартенев. Разбрах, че някой преследва и мен. На вилата на Пихтин се убедих, че ме търси милицията. Реших да се върна с празни ръце, само да остана жив. Но и тук не ми провървя.
— Кажете, кой отмъсти на Бартенев? Кой желаеше смъртта му?
— Не знам. Той постоянно ми говореше за някакъв Свинин, който не само не се издължил за покупката, но дори не плащал лихвата. Животът в Англия е скъп. Бартенев имаше нужда от пари и пристигна в Москва, за да си върне парите.
— Бартенев сам си е виновен за смъртта. Ако не беше устроил онази нощна стрелба с автомат, нямаше да се наложи да си продава имуществото и от страх да бяга във Великобритания. Ако не беше продал имуществото — нямаше да има длъжници, от чиито ръце най-вероятно е загинал. Кръгът се затваря. Няма нищо случайно на този свят — заключи Турецки. — Стига за днес. Подпишете протокола.
Козлов взе писалката и без да чете, сложи подписа си там, където следователят му посочи с пръст. При това лицето му беше бледо, а погледът отнесен, сякаш сам си подписваше присъдата.
На този свят всичко толкова тясно се е преплело, че човек може само да се чуди.
Изучавайки документите, иззети у Долгальов, Турецки с учудване откриваше, че ръководената от Геранин банка активно е сътрудничила с фирма „Спектър“. Между банката и фирмите, които преди е ръководел Долгальов, непрекъснато са курсирали документи, подписани от заместник-министъра на горивата и енергетиката Сорокин.
Турецки реши да навести Геранин и да уточни някои аспекти от сътрудничеството на Северна банка с Долгальов и фирмите му. Но в клиниката го очакваше тревожна вест: Геранин се почувствал значително по-зле. Медицинската сестра Катя криеше погледа си, не искаше нищо да говори.
— Какво става? — ядоса се Турецки. — Не идвам да ви правя мили очи, а по работа! Защо се влоши състоянието на болния? Внимавайте, това е криминално дело! Ще се наложи да отговаряте.
— Не знам — тя сви устни.
— В какво се изразява влошаването?
— Пак си изгуби речта.
— Какво се е случило? Можете ли да ми кажете? Кой го разстрои?
— Вчера идваха двама, казаха, че са негови сътрудници. Аз ги пуснах. Останаха вътре не повече от пет минути и си заминаха. Когато влязох в стаята, Геранин беше в безсъзнание. Към полунощ дойде на себе си, но вече не можеше да говори.
— Какво казват лекарите?