— Защо да не посрещнеш Нова година с нас? Ще поседим в семеен кръг, ще поприказваме. Какво ще правя сам с две жени?
— Благодаря, ще помисля. А до Нова година, освен това трябва да се доживее.
— Ще доживеем! Няма да умираме, я! Животът е прекрасен и удивителен, въпреки че постоянно се опитват да ни го развалят. Ето че пристигнахме. Да слизаме.
След кратка, но убедителна беседа с лекуващия лекар ги пуснаха при Заметалин. Лицето му беше бледо, сякаш безкръвно. Болният дремеше. Щом чу стъпки, трепна, отвори очи.
— Здравейте, Заметалин — рече Турецки. — Дойдохме да ви видим. Как се чувствате?
— Добре, казват, че раната не е тежка. Почистиха я с местна упойка.
— Какво искаха от вас нападателите?
— Не разбрах добре. Долгальов може би ще обясни. Това пак е ставало преди идването ми във фирмата. Може би знаете, че на Северна банка е възложено финансирането на строителните работи в Грозни. Нашата „Спектър“ е трябвало да осъществява доставката на строителни материали и техника в Чечня. Но работата е там, че Долгальов лично се е занимавал с някои проблеми, без да допуска до решаването им отговорните си сътрудници. В частност мен. Затова не мога да кажа със сигурност доколко е изпълнен договорът за доставките. А ония крещяха и искаха пари. „Парите!“ — имитира Заметалин кавказкия акцент. — А откъде да ги взема?
— Може Долгальов да е върнал вече дълга? — поинтересува се Турецки. — Или да е изпълнил поръчката, а чеченците просто да натискат, за да измъкнат нещо от фирмата?
— Съмнявам се, доколкото знам, затънали сме до шия в дългове. Долгальов изчезна. А и нищо не стана с тръбите, на които той разчиташе. Вие ме пуснахте срещу подпис да не напускам града, а аз мисля, че в затвора ще ми е много по-спокойно.
— И тук сте добре, търпете. Долгальов е в Москва. А утре ще имаме фотороботите на престъпниците, ще ви ги донесем да ги разпознаете.
— Донесете ги.
— Оздравявайте, Заметалин. Пак ще поговорим. Между другото, как е Василиев?
— Още същия ден подаде заявление за напускане. Не е идвал повече на работа. Не знам с какво се занимава сега…
Турецки и Грязнов се сбогуваха със Заметалин и напуснаха клиниката.
— Къде отиваш сега? — попита Вячеслав и си погледна часовника. — Работният ден вече свърши.
— При теб, ако не възразяваш.
— Интересно. У дома? В службата?
— Сега при теб, на „Петровка“, две мили дами и Олег оставят фотороботи на кавказците, нападнали днес Северна нанка. Хайде да отскочим да видим, а?
— Хубав човек си ти, Александър Борисович — изрече саркастично Грязнов. — Винаги ще ми отвориш работа. Да вървим, какво друго ми остава…
Олег Величко донесе в кабинета на Грязнов двата фоторобота, съставени с нелек съвместен труд.
— Значи и двете жени са видели едни и същи хора? — попита Турецки, докато разглеждаше снимките и ги сравняваше. — Вземи, Вячеслав, погледни, според мен тук има познат. Как вървеше работата?
— Отначало започнаха да спорят кой от кавказците с какъв нос е и какви вежди. Тогава аз се позанимах с всяка поотделно и започнаха по-уверено да съставят словесния портрет. А след това заедно го докараха до пълно съвършенство.
Грязнов погледна единия портрет, замря, а след това каза с дълга въздишка:
— Значи Рустам е в Москва!
— Позна ли го? — попита Турецки.
— Разбира се! Това е той. Може да го сравним със старата скица. — Той потършува в папката, която извади от чекмеджето на бюрото, и намери първия фоторобот на Такоев. Портретите се различаваха само по шапките. На първата монтажна снимка Рустам беше с плетена шапка, на втората — с кожена.
— Олег, погледни — Грязнов повика Величко на помощ. — Та това е едно и също лице!
— Наистина — потвърди и Турецки. — Е, не знам дали е лошо или хубаво, но ми се струва, че отново излязохме на старите следи. Олег, снимките незабавно да се размножат и да бъдат раздадени във всички управления на милицията. Както обикновено. А утре още сутринта върви при Заметалин в „Склифосовски“ и му ги покажи. Подбери още няколко подобни типа! Покажи пет-шест снимки, както е според НПК… Е, благодаря на всички. Слава, мога да те нахраня с хубава вечеря.
— Не, благодаря и на теб. Този Рустам вече ми развали настроението. Ще си отида вкъщи…
Напоследък Турецки почти всяка вечер се бавеше на работа до късно, излизаше сутрин, когато дъщеря му още не беше станала, а се връщаше, когато тя вече спеше. Дори изпитваше вина, че детето расте без баща. Чакаше почивния ден, за да компенсира. Но почивният ден идваше, случваше се нещо и всичко се обръщаше с главата надолу.