— Кой го знае! Напълно съм объркан.
— Но неизвестно защо най-напред подозирате мен.
— Напротив! Искам да ви вярвам, Александър Борисович, но си признавам, че ми е трудно, защото виждам около себе си въпиющи и безотговорни действия на неизвестни хора. Това ме разстройва. Може би лично ще се свържете със зетя на Савелиев и ще проучите на кого още възнамерява да продава информация? Това безобразие трябва да се пресече!
— Докопал човекът компромат, а сега го продава. Това е своеобразен бизнес, който нямам право да забраня. Само данъчната полиция може да се заеме с него. Какво общо имам аз?
— Това, че и във вашите ръце се намира същата информация, ваше задължение е да се преустанови разпространяването й. В състояние ли сте да отнемете касетата от зетя на Савелиев?
— А вие сигурен ли сте, че не си е направил десет копия от записа? — отговори Турецки на въпроса с въпрос. — И изобщо ми се струва, че няма никакъв смисъл. Нека зам.-министърът сам се грижи за доброто си име, не смятам да се кандидатирам за негов охранител.
— Ние, служителите от правозащитните органи, сме призвани да предпазваме гражданите от всякакви посегателства, знаете го не по-зле от мен.
— Но ако гражданинът е изгубил съвест, държи се аморално и на всичкото отгоре се опитва да изглежда примерен съпруг и баща, какво мога да направя аз? Обществото и природата живеят по едни закони. Злото се наказва, то се връща към този, от когото е излязло.
— Демагогия и нищо повече. Моля ви не като началник, а като приятел да предприемете нещо. За да не се задълбочава скандалът, нали разбирате.
— Добре, ще помисля какво може да се направи. Но казана дума — хвърлен камък. Информацията е огласена.
— Може много лошо да отекне за нас. Сорокин не е Савелиев. В този случай действат съвсем други сили.
Турецки излезе от кабинета бесен. Нямаше ни най-малко желание да се занимава с клюки за министрите.
„Това ще е единствената задача на шефа, която няма да изпълня — реши той. — Нямам желание да воювам с вестникари и хора, продаващи информация. Щом държавната власт разрешава да съществуват полулегални бардаци, а чиновниците с удоволствие ги използват, нека сами се оправят. Разбира се, Казански за пореден път ще отиде да се оплаква на Меркулов, но всичко ще се размине. Не е кой знае какво. Дано Костя да ме разбере.“
— Слава, много ли си зает? — попита Турецки.
— За теб съм винаги свободен. Какво има?
— Нищо особено. Ти се канеше по моя молба да разпитваш Свинин. Ако не бързаш, ще ти изпратя копие от протокола за разпит на Липников. Само много те моля: първо го прочети и ако сметнеш за необходимо, покажи го на този тип. Има признания, но ги изтръгнах не по най-благородния начин, меко казано. Затова не се сърди много. Главното е сега взаимно да потвърдят показанията си. Какво ти обяснявам! Ще прочетеш и сам ще разбереш.
Турецки изтича в канцеларията и направи едно ксерокопие на протокола от сутрешния разпит на Липников.
„Какво да се прави — помисли си, — понякога се налага да избиваме клина с клин. А Слава ще трябва да задържи този Свинин. Като съучастник…“
Свинин беше солиден мъж към четирийсетте, леко накуцваше с левия крак, с мърляви дрехи и изобщо по всички параграфи отговаряше на името си.
— Моля, трите имена, адрес и професия — започна разпита Грязнов.
— Антон Романович Свинин, роден хиляда деветстотин шейсет и втора година. Живея в Москва… Частен предприемач. Женен, с дете. Имам син.
— Как работи вашият спиртен завод?
— Добре, не се оплаквам.
— Дава ли печалба?
— Да. Но не такава, каквато очаквах.
— Издължихте ли се на Бартенев?
— Не успях.
— Но имахте страстно желание? Наистина ли?
— Разбира се — дългът е тежък товар.
— А може би все пак сте се издължили по свой начин? Поръчали сте му пропуск към вечния покой. Колко заплатихте на Липников и компанията му?
— Не разбирам за какво говорите?
— Не се преструвайте, Антон Романович! Вече обсъждахме тази болна тема.
— Да не сте посмели да ми стоварвате това убийство! Нямам никакво отношение към него.
— А Липников твърди — Грязнов извади от папката няколко листа от копието на протокола, който му достави куриерът от Главна прокуратура, — че сте го наели и сте му заплатили за убийството. Братът на Липников, Фьодор, работещ в бара, е поел задължението да предупреди за появата на Бартенев в любимото му заведение.