— Прекрасно име. Светлана, кажете ни, какви бяха отношенията на Долгальов и Крохин? — Слава застина в очакване.
— Обикновени.
— Да са се карали?
— Не знам. Изобщо аз предпочитам нищо да не чувам и да не виждам. В кабинета на Долгальов често е шумно: разказват се вицове, спорят за нещо. Това са мъжки работи, не ме засягат.
— А как премина вчерашният ден? — попита Турецки.
— Обикновено. Привечер се събраха в кабинета на директора, шумяха, после тръгнаха да изпращат Долгальов за Петербург — каза секретарката, докато си допиваше кафето.
— Шефът ви с какъв транспорт възнамеряваше да замине?
— Не знам.
— Благодаря ви, Светлана, кафето беше чудесно — благодари Турецки. — Сега ще отидем да видим мениджърите, да поговорим.
— Да. Заповядайте, те са в съседната стая.
На компютрите седяха трима прекалено заети младежи.
— Здравейте, момчета, ние сме от Главна прокуратура — представи се Турецки.
Младежите предпазливо се спогледаха.
— Кажете, ако обичате, с какво се занимавахте снощи?
Едрият набит младеж отговори спокойно:
— Изпратихме Долгальов и се прибрахме.
— Разкажете ни малко по-подробно, как тръгнахте, къде? С какво замина Долгальов?
— Изпратихме го по Ленинградското шосе до Химки, след това се върнахме. Долгальов продължи с мерцедеса и с шофьора.
— А защо отговаряте вместо всички? Защо останалите мълчат?
— Потвърждаваме. Да, така беше — обадиха се един през друг останалите.
— Не завихте ли по Волоколамско шосе? — уточни Грязнов.
— Не — отговори набитият. — Защо, не ни е по път.
— А Крохин беше ли с вас? — попита Турецки.
— Не, той си замина. Имаше главоболие. Болеше го глава. — Набитият се подсмихна. — Той беше такъв хилав…
— Как се държеше? За какво се съвещавахте вчера преди заминаването?
— Производствени работи. Обикновените теми… И Крохин се държеше както винаги. Впрочем аз не съм забелязал нищо особено — заключи едрият младеж.
— Добре, значи нищо не можете да ни разкажете? — каза замислено Турецки. — Надявам се, сте осведомени, че за даване на лъжливи показания следва сериозно наказание? А сега, ако обичате, се представете с трите имена, аз ще запиша. Тези дни ще ви извикам всички на разпит.
Щом записа имената и адресите на мениджърите, Турецки се разходи из кабинета, погледна от ъгъла към присъстващите.
— Заведете ни в кабинета на Крохин.
Те влязоха в кабинет, на чиято врата имаше табелка „Главен счетоводител“. В неголямата стая нагъсто бяха наредени няколко бюра. На едното стърчеше компютър. По лавиците на библиотеката нямаше нищо, сякаш предвидливо са изнесли всички книжа оттам.
— Не виждам документацията — учуди се Турецки.
— А каква документация може да има тук, всичко е вкарано в компютъра — каза придружаващият ги.
В стаята беше неуютно, сякаш помещението е изгубило живата топлина и усещаше осиротяването си.
— Имам последен въпрос към вас, извинете, не ви запомних името? — Турецки се обърна към едрия младеж.
— Артьом Дворников.
— Господин Дворников, отдавна ли работите с Долгальов?
— Около година.
— В какви фирми?
— Отначало в „Лале“, след това в „Спектър“.
— Разбирам. А колко фирми е успял да открие досега Долгальов?
— Не знам, никога не съм разговарял с него по този въпрос.
— Бихте ли могли да напуснете? Да се преместите на друго място?
Младежът се смути, отговори припряно:
— Не, а защо?
— Да предположим, че се появи нещо по-интересно…
— Имам определени задължения по отношение на фирмата, разбирате ли?
— Не съвсем.
— Всяко предприятие си има своите търговски тайни. Когато напуска някой, ние, така да се каже, губим контрол над него, тоест сякаш си създаваме потенциален враг.
— Значи не е възможно да се напусне по собствено желание?
— Сложно е.
— Благодаря ви.
Турецки и Грязнов се сбогуваха с мениджъра и тръгнаха към колата си. Посещението на фирмата остави у тях тягостно впечатление.
— Разбра ли в какво робство държи подчинените си Долгальов? — погледна Турецки към Грязнов.
— Да, тук нещо ми намирисва на крепостно право.