— Това са измишльотини! Лъжи! — Свинин се развълнува, зачерви се, започна да ръкомаха.
— Успокойте се, Антон Романович. Прочетете подчертаните изречения и ще ви стане ясно. Пьотър Липников си е признал извършеното. Ето, той направо го казва. А тук потвърждава показанията на брат си. Четете!
Свинин объркано поглеждаше текста с признанията на Пьотър Липников, след това измъчено заби поглед в Грязнов.
— Чистосърдечното признание облекчава участта на обвиняемия и смекчава наказанието — каза по навик Вячеслав. — Какъв е смисълът да се инатите? Наели сте убиец, заплатили сте. Също своеобразен бизнес.
— Какво ще получа за това? — изхриптя Свинин. Изглежда, силите го бяха напуснали.
— Съдът ще реши. Признавате ли, че сте наели Липников и компанията му за убийството на Бартенев?
— Нямах изход — призна Свинин след дълга пауза. — Той ми каза, че сумата възлиза на милиарди и всеки ден расте! Дори да му бях върнал завода с цялата произведена продукция, пак нямаше да мога да си погася дълга. Аз се чудех, предлагах различни варианти, падах му в краката, близах му подметките. Той ми се присмиваше и настояваше: плащай! Тогава разбрах, че имам два изхода: или да умра, или да го убия. Избрах втория. Сега ще ме арестувате ли?
— Мисля, че ще бъде от ваша полза. Но фиксирам вашите признания в протокола. Колко заплатихте на Липников за работата?
— Седемстотин долара. Пазарих се само с него. Не знаех нищо за помощници, наистина не ми беше казал за тях, разказа ми само плана на операцията. Така се завъртя цялата работа.
— Съжалявате ли за това, което се случи?
— Мисля, че ако аз не се бях разправил с него, той щеше да намери начин да ме унищожи. Какъв именно ли? Не знам. Може би щеше да ме убие, може би щеше да ме докара до самоубийство. Знаете ли, познавах се с Бартенев от няколко години. И ми е известно, че той съвсем хладнокръвно разстреля двама души. Животът е нещо много жестоко… Ох, признах си и ми олекна. Този товар ме притискаше ден и нощ. А сега сякаш душата ми се очисти.
— Е, и слава богу. Подпишете протокола — предложи Грязнов.
Свинин дълго и съсредоточено четеше протокола, препрочиташе го, връщаше се в началото. Най-накрая попита:
— Нали няма да получа за това тавана?
— Съдът решава. Ние сме черноработници — отвърна Грязнов. — Не си спомням нито един поръчител да е бил осъден на смърт.
— Абе да става каквото ще! — махна с ръка Свинин и надраска подписа си.
— Ей, артист! — каза с упрек Грязнов, влизайки в кабинета на Турецки, после метна тежкото си като броня кожено палто на стола. — Ако не те познавах, не ти мърдаше конското. Веднага щях да известя шефа ти за нарушаването на законността.
— Слава, разбира се, че съм виновен, но…
— За пореден път ти провървя. Свинин беше в такова състояние, че нищо не разбра. Направи самопризнание и се подписа под казаното. Но все едно, няма да ти се размине. Вземай протоколите и бъркай в сейфа.
Турецки веднага послушно отвори сейфа, взе приготвената бутилка и изведнъж изстина. Стоеше и не вярваше на собствените си очи, без да може да намери думи от изумление. После започна трескаво да рови в книжата, сложени най-отдолу.
— Не! Не може да бъде?! — повтаряше тревожно.
— Какво ти става? — попита Грязнов.
— Касетите са изчезнали! Онези, които взех от Пихтин.
— Не може да бъде!
— Точно така! Обаче ги няма — нали виждаш!
— Да не си ги дал на някого? На Костя?
— Какво си мислиш, че имам склероза ли? Снощи ги видях тук!
— Не се горещи, хайде да помислим кой може да ги вземе.
— Никой не може! Само аз имам ключ от сейфа. Разбираш ли?
— Хубава тенекия са ти вързали! Значи го е направил свой човек… Слушай, да не са номера на Казански? — изведнъж се сети Грязнов.
— Не знам, сега ще позвъня на дежурния на пропуска, ще го попитам дали от сутринта насам е влизал чужд човек тук.
Турецки позвъни на дежурния:
— Моля да ми кажете кой е влизал тук от други служби?
— Идваха двама техници, проверяваха сигнализацията.
— Кой ги е викал?
— Казаха, че е профилактична проверка. Поисках разрешение от Меркулов, той каза да ги пусна.