Разрошените Турецки и Грязнов се върнаха в стаята, където разпитваха Липников. Оправиха си дрехите през псувни и ругатни и най-накрая се погледнаха.
— Как мислиш, дали каза истината за Химки? — попита Турецки.
— Не знам. За всеки случай трябва спешно да се провери.
— Странно, какво му стана? Нима може да се избяга оттук?
— Няма нищо невъзможно. Може да се духне от всеки затвор. Ако те чакат и ти отворят вратата. Но Липников е дребна риба за такова нещо. А и няма сериозен „чадър“ над главата си. Бандит единак.
— Да отидем до Химки, а? — предложи Турецки.
Грязнов не се нуждаеше от агитация — в него още не беше изстинал огънят на преследването.
Стигнаха до посочената от Липников къща чак след един час, на два пъти попадаха в улично задръстване. Особено се измъчиха преди околовръстната магистрала, където непрекъснато се строи нещо. Не помогна нито сирената, нито святкащата като коледно украшение „синя лампа“ върху колата.
Наистина имаше такава стара къща, намираше се най-накрая и изглеждаше пуста. Прозорците плътно закрити със сиво зебло. Разтопеният сняг пречеше да видят дали следите към къщата са стари или нови.
Влязоха в двора, почукаха на прозореца, никой не се показа. Тогава Грязнов започна да тропа с юмрук по вратата. Тишина.
— Гнездото е опустяло — заключи Турецки.
— А може отдавна да не живее никой? Но не ми се връща с празни ръце. Дай да претърсим колибата. Може пък да намерим случайно нещо интересно.
— А на какво отгоре ще влизаме в чуждата къща?
— Ами подозираме, че тук се крият убийци — възрази Грязнов и извади от джоба си професионалните шперцове.
— Имам впечатление, че у вас специално се упражняваш с различни ключалки — отбеляза Турецки.
— Позна, това е любимото ми занимание през свободното време.
Грязнов отвори вратата, влезе в коридора, бутна още една врата и изведнъж на главата му се стовари силен удар. В същото време някой нападна отзад Турецки.
От силния удар Грязнов загуби за миг ориентация и когато отвори очи, видя до шията си нож и яростните очи на някакъв младеж. Вячеслав отблъсна с ловък удар нападателя от себе си. Огледа се, видя, че Турецки сериозно е затиснат от мъж на около трийсет, и скочи на помощ. Бандитът заби нос в пода.
Онзи с ножа изскочи и се хвърли върху Турецки, най-вероятно в желанието си да си разчисти пътя към изхода. Но Грязнов метна върху него пердето, което дръпна от прозореца. След миг и той беше с вързани ръце и крака.
— Сами ли ще отидат до колата, или ще ги изнасяме един по един като трупове? — попита Турецки.
— Ами сега ще ги попитаме.
— Я се разкарайте, мръсни ченгета — отговориха мъжете.
— Слава, знаеш ли кои са тези грубияни? — попита Турецки.
— Дебелият е Осокин, а младият — Грабовски. Безработни, живеят от ограбване на складове. Участвали са в убийството на Бертенев. Осокин е имал трудно детство, майка и баща алкохолици, починали. В последно време живее със сестра си. Грабовски е от нормално семейство, но още в училище се сдушва с гаменорията, занимава се с джебчийство, съден за кражба. Условно. Ето такива биографии. Александър Борисович, не трябваше да се занимаваш с такава дреболия, но щом сами се натресоха, ще се наложи да ги приберем, още повече че оказаха съпротива на служители от правозащитните органи.
— Че откъде да знаем, че сте от правозащитните органи? Може да сте мръсни крадци? Нагло влязохте, използвахте шперц! — повиши глас Осокин.
— Всичко знаеш, Осокин. Забрави ли с какви думи ни посрещна? — отговори Турецки.
— Стига приказки! Да вървим в колата — заповяда Грязнов.
— Чакай — спря го Турецки, — трябваше да обискираме жилището. За да не идваме втори път.
Грязнов огледа стаята със счупени столове, посипана с натрошени стъкла, и каза:
— Помещението, изглежда, е чисто, нямаха със себе си дори оръжие. Ей, къде сте скрили пушките? Отговаряй бързо! — заповяда Грязнов.
— Охраната ни отне оръжието, едва се спасихме — каза Осокин. — Мислехме, че ще вземем вашето. А вие връхлетяхте като ангели, с празни ръце.
— Аз не нося оръжие със себе си — каза Турецки.