— А аз нося, но не го използвам — поде Грязнов. — Ще гръмнеш някой простак, а след това сядай и пиши обяснителни. За какво ми е?
Той надникна под кревата, погледна в кашоните, после претърси задържаните и махна с ръце:
— Нищо.
— Още по-добре — отговори Турецки. — Време е да вървим. Вече се стъмва. Трябва да настаним нашите момчета да спят. От тия досадници не ми остава време да живея! Размножават се като хлебарките.
— Държавата сама ни тласка към престъпления — изведнъж се обади мълчащият до този момент Грабовски. — Аз съм млад, здрав, а няма работа. Освен да станеш някъде докер, няма къде да работиш, а заплатата е такава, че и котка не можеш изхрани, да не говорим за мъж. И се налага да се изхранваме с ножчето, да търсим къде има за крадене.
— Я не стоварвай на държавата собствените си грехове! Малко ли безработни има у нас? Какво да правят сега, всички да хукнат да крадат ли? И какво става? — строго попита Грязнов. И сам си отговори: — Хаос!
В колата сложиха белезниците на задържаните.
А на сутринта Турецки отвори сейфа си и за свое учудване откри касетите на старото им място.
— Не, това просто не може да бъде! — възкликна объркано той. — Дали не халюцинирам?
Бързо пусна видеото, пъхна първата касета, която беше най-отгоре.
Всичко работеше нормално, но нямаше картина. Същото се повтори с останалите касети.
— Прецакали са ме! — изрече Турецки. — Ах, какви тарикати! Ловко!… Интересно, кой ли е идвал този път?
Той вдигна телефона и позвъни на дежурния.
— Какви външни лица са влизали в сградата от сутринта? Или може би вчера късно вечерта.
Дежурният помълча, докато търсеше в записите, и най-накрая съобщи:
— Имаше пожарникарска проверка. Вчера, точно в края на деня.
— Как бяха облечени?
— Нормално. Не с униформи де! И без каски — пошегува се дежурният.
— Проверихте ли служебните им карти?
— Че как! Разбира се! Меркулов отсъстваше и аз потърсих Казански, той разреши да влязат.
— А така! — каза си Турецки.
В това време вратата се отвори и се появи Олег Величко:
— На мен ли говорите, Александър Борисович?
— Не, вече си говоря на глас… Откъде дотича?
— От „Петровка“. Гръмнали са Долгальов.
— Кога? — изтръгна се от Турецки.
— Преди час и половина постъпи сигнал, че на Варшавско шосе се стреля. Отиват катаджиите и виждат документите на убития. Бил е разстрелян от кола.
— Сам ли е бил?
— Да.
— Свидетели има ли?
— Случаен шофьор. Но не е спрял, стигнал до поста преди околовръстното и предупредил катаджиите. Не е видял лицата.
— Все пак кавказците го стигнаха — въздъхна Турецки. — Олег, а къде е сега?
— В моргата на „Голяма Пироговска“.
— Добре, ти постой тука, а аз ще изтичам до Константин Дмитриевич. Само за малко.
„На кого бяха нужни тия записи? — мислеше той, крачейки по дългия коридор. — На Казански? С неговите високопоставени приятели? На Воронин, собственика на клуб «Парадайз»? Може, ако записите са разкрили тайни от технологията на обслужване на клиентите, което в известен смисъл е търговска тайна. Но нали въпросният Воронин видя в информацията за Савелиев своеобразна реклама на заведението си! А може да е някой по-могъщ, от сорта на Сорокин, който е посъветвал да се потули източникът?“
Вратата на Меркулов беше широко отворена. Клавдия, която обикновено се намираше на секретарското бюро, сега липсваше.
— Защо стоиш в горда самота, Константин Дмитриевич? — попита той.
— Пуснах Клавдия да отиде на зъболекар, заболял я зъб. Докладваха ми, че си се отличил, задържал си двама бандити в бърлогата им.
— Има такова нещо, само че го свършихме заедно със Слава. Яки типове, едва не ни видяха сметката. А ние бяхме тръгнали без оръжие.
— Е, това вече на нищо не прилича!
— А аз съм дошъл да съобщя интересна новина. Дори две. Първо, на Варшавско шосе сутринта са стреляли по колата на Долгальов. Самият той е убит. Второ, касетите се върнаха в моя сейф.
— Шегуваш ли се?
— Ни най-малко.
— Как са могли да се върнат сами?
— Дежурният каза, че снощи, когато ние със Слава сме пътували за Химки, идвали пожарникари за някаква проверка. Естествено, служебните им карти са били в ред. Ти не си бил в кабинета си и Казански разрешил да влязат.