Воронин гледаше напрегнато вратичката, сякаш търсеше нужната дума, и като я намери най-накрая, отговори:
— Това е за климатика.
— Отворете! Да видим това чудо на техниката. Бързо!
Воронин отключи вратичката и зад нея се показа сейф.
— Така. Интересно кино — поклати глава Грязнов. — Отваряйте! По-живо!
Воронин отвори с треперещи ръце сейфа, натъпкан със скъпоценности — сребърни и златни предмети, пръстени с брилянти.
— Познавам ги. Козлов ми разказваше точно за тези скъпоценности. — Турецки се усмихна. — Между другото, той веднага позна, че никой, освен вас, Воронин, не е могъл да го ограби. Хубава находка!
— Воронин, а какви съкровища имате на вилата? Признайте си сам. Все едно, ще ги намерим — каза Грязнов.
— Там има само оръжие — призна босът и прехапа устни…
В извънградската къща на Воронин наистина откриха доста оръжие в специални сандъци. Беше добре подредено и смазано, само вземай и смело влизай в бой. Оперативниците намериха петнайсет автомата „Калашников“, сандък с гранати, четири сандъчета с патрони.
Обискът завърши късно през нощта. Прибираха се доволни, след като настаниха Воронин „на топло“.
Същия ден вечерта в СИЗО беше доставен началникът на охраната в клуб „Парадайз“ Пьотър Севрюгин. Турецки възнамеряваше да го разпита още сутринта.
Севрюгин се оказа набит мъж с видим корем, среден на ръст. Над челото му растеше живописен кичур тъмна коса, голото му теме лъщеше. Едрият нос, тънката ивица на устата, ниските вежди над кръглите малки очички му придаваха вид на угоен лешояд, преял с мърша.
— Настанявайте се, Пьотър Николаевич — покани го Турецки. — Разговорът ни ще е дълъг. Като начало съобщете паспортните си данни… Отдавна ли работите при Воронин?
— Втора година.
— Удовлетворява ли ви работата?
— Като цяло да. Но не разбирам за какво съм арестуван?
— Така ли? Не знаете ли как завърши нападението на изпратените от вас хора в дома на Пихтин?
Малките очички на Севрюгин зашариха:
— Откъде тази увереност, че именно аз съм ги изпратил?
— Те сами ми казаха. Мога да ви направя очна ставка с всички.
— Те грешат. Не съм ги изпращал аз, а Воронин. Аз само предадох заповедта — отговори Севрюгин. — При нас има дисциплина като в армията. Щом си дошъл тук на работа, просто така не можеш да си тръгнеш. Такива са порядките!
— Какво значи няма да си тръгнеш?
— Ами това, че могат да те изнесат само с краката напред. Няма избор.
— Ясно. Колко души изпратихте?
— Сам знаете.
— Отговаряйте на въпросите. Между другото, длъжен съм да ви предупредя, че чистосърдечното признание облекчава участта на престъпника — каза Турецки.
Севрюгин се укроти и започна да гледа внимателно следователя. В погледа му имаше нещо кучешко.
— Кой конкретно участва в убийството на следователя Арбузов?
— Попитайте Воронин за това.
— А той ме посъветва да се обърна към вас, тъй като вие сте пратили екипа — каза Турецки.
— Не съм виновен за това убийство. Идеята беше на Воронин, той разработваше операцията, аз само бях изпълнител.
— Непосредствен изпълнител?
— Не, разбира се! Операцията беше осъществена от трима сътрудници, аз само проведох външното наблюдение и инструктирах момчетата.
— Как стана това?
— Една седмица наблюдавахме Арбузов, знаехме за него всичко, до най-дребните подробности. Къде и кога отива. Затова го хванахме лесно, когато се върна от магазина и беше сам вкъщи. Той държеше пистолета си в едно чекмедже, в шкафа с бельото. По-нататък — техника, изстрел в слепоочието, пистолетът в ръката му. Беше чиста работа, не мислех, че някой ще може да изрови нещо.
— Назовете участниците. Кой водеше наблюдението? — настоя Турецки.
— Аз и Смоковников.
— Кой го уби?
— Артьомов и Жилин.
— Къде са сега тези хора?
— Не знам. Жилин замина в Украйна. Артьомов просто изчезна.
— Може би сте ги премахнали лично вие?
— Е, аз не съм вземал участие в това.
— Но нали заявихте, че от вас никой не си тръгва!
— Това беше изключение от правилата.
— Следващ въпрос. Козлов, приятелят на Воронин, има вила извън града. Ходили ли сте някога там?