Наталия смутено отпусна очи. Беше й страшно сама в големия апартамент и едновременно разбираше, че постоянното присъствие на чужди хора прекалено ще я притеснява.
— Може ли да помисля до довечера? — попита тя.
— Разбира се, помислете — Турецки се усмихна.
В антрето телефонът зазвъня, жената се извини и излезе. Върна се след минута разтревожена и уплашена, каза в скоропоговорка:
— Андрей е зле, обадиха се от болницата, предупредиха, че може да се случи… всичко. Не знам какво да правя, как да го спасявам? Трябва веднага да отида при него. Господи, какво да взема със себе си? — каза тя и погледът й се замята из стаята.
— Можем да ви закараме — предложи Грязнов…
— Много ще съм ви признателна. Една минутка да се приготвя.
Мъжете излязоха в антрето, облякоха се. Наталия се приготви бързо, в движение облече палтото и сложи шала на главата. Разтревожените й, влажни от сълзи очи изглеждаха още по-прекрасни.
Полицейският форд летеше из Москва, без да обръща внимание на светофарите.
В болницата ги очакваше печална вест. Медицинската сестра съобщи, че Геранин е преместен в реанимацията.
Наталия изпищя и хукна по коридора, без да се сбогува с Грязнов и Турецки.
— Сега тя ще остане до леглото му цялата нощ. Дай да сложим охраната тук — каза Турецки.
— Ще го направим — отвърна кратко Грязнов. — Няма късмет жената. Такава млада и хубава…
Турецки се разпореди телефонът на Наталия Геранина да бъде непрекъснато подслушван и вече се канеше да й звънне, но тя го изпревари. Следователят чу тихия й помръкнал глас:
— Здравейте, Александър Борисович, съобщавам ви, че Андрей почина през нощта. Погребението е утре на Кузминското гробище. А рано сутринта ми позвъни оня човек и пак искаше пари. Отговорих му, че нищо не знам за работите на мъжа си и че той е починал.
— И какво отговори изнудвачът?
— Нищо. Сякаш се смути и замълча. Връзката прекъсна.
— Наталия Максимовна, приемете моите съболезнования и ми разрешете да ви помоля през следващата седмица в дома ви да има охрана.
— За какво ми е да живея? Нека ме убият. Ще ме погребат заедно с Андрей. Вече нищо не искам в този живот.
— Наталия Максимовна, грехота е да говорите така. Трябва да живеете заради себе си и заради Андрей. Животът съвсем не е свършил, повярвайте ми. Често се срещам със смъртта и знам какво говоря. Нека да дойде един човек. Той ще е навсякъде с вас, ще ви помогне с каквото може. Още повече че ви предстоят грижи. С болна душа няма да ви е лесно да се справите.
Тя помълча, но най-накрая взе решение:
— Нека дойде, ще чакам.
— Наталия Максимовна, дръжте се, скъпа. Животът е трудно нещо, но трябва да си носим кръста.
Наталия посрещна Вячеслав Иванович и оперативника с печални разплакани очи, лицето й беше помръкнало.
— Влизайте и се чувствайте като у дома си. Ще се постарая да не ви преча — каза тя.
— Какво говорите, Наталия Максимовна, той ще стои като мишка под метла. Или ще ви придружава там, където кажете.
— Благодаря. Ето вестници и нови списания, искате ли да прочетете? Или да гледате телевизия…
— Не се притеснявайте. Телефонът ви има ли дериват? — попита Грязнов.
— Да. Защо?
— Извинете за нахалството, той трябва да слуша всички, които ви се обаждат. Иначе ще е трудно да определим по-нататъшните действия на престъпниците.
— Постъпвайте както намерите за необходимо. Трябва да приготвя дрехите за мъжа ми.
Тя отиде в спалнята и остави вратата широко отворена, за да може Грязнов да я вижда. Отвори вратичката на вградения в стената гардероб, огледа окачените дрехи на съпруга си и изведнъж се разплака.
— Стига, Наталия Максимовна — притича Грязнов. — Със сълзи няма да си помогнете.
Той я прегърна през раменете, сложи я да седне на един стол.
Телефонът в спалнята започна да звъни. Наталия се надигна, отиде до апарата, вдигна слушалката. Грязнов изтича в антрето. Чу мъжки глас, но не го позна веднага.
— Какво обичате? — попита Наталия със слаб глас.
— Предупреждавам ви. Ние не воюваме с вас. Но имайте предвид, вече не се шегуваме. Затова не ходете на погребението на мъжа си. Може да завърши много зле за вас — каза мъжът.
Грязнов не повярва на ушите си. Това беше гласът на Рустам Такоев. Вячеслав едва се сдържа да не извика: „Рустам, мерзавецо, чувам те!“