— С какво се занимава тази Суркова? — попита Турецки.
— Откъде да знам!
— Разбира се, това, че вчера Суркова е донесла пратка, още не е доказателство, че точно тя е поставила отровата. Може Бережкова да е носела наркотика в някое скрито джобче.
— Човекът е такова същество, че нищо не можеш да предскажеш — призна Миронов. — А когато говорим за жени, тогава всичко е наопаки. Един дявол знае какво се крие в главите им. Нищожни и коварни изчадия. Нали сега, Александър Борисович, ще започнеш да подозираш и моите хора, че са доставили отровата?
— Такава ми е професията — да подозирам — усмихна се Турецки. — Разбира се, ще се наложи да подозирам. И да ровя, да разпитвам. А как се е държала Бережкова снощи? Какво е говорила на надзирателя?
— Не е забелязал нищо особено.
— Е, Пьотър Николаевич, благодаря ти за информацията и за документите. Ще тръгвам…
Турецки си взе довиждане с Миронов. Трябваше да бърза. Наистина прекалено много му се струпа през последните дни. И всичко зацикля, а той с ужас мислеше, че още не е изучил дори половината материали, свързани с делото на банка „Ресурс“. Все не можеше да напипа нещо важно, което да стане ключ за разгадаването на многото трагедии, свързани със злополучната организация.
От прокуратурата Турецки позвъни на Грязнов.
— Нещо ново? — попита Вячеслав.
— Лоши работи, Слава.
— Какво се е случило пак? Между другото, помня, че загубих един бас. Така че мога да помогна, ако настроението ти е скапано.
— Бережкова е поела към по-добрия свят.
— И как е успяла?! — изуми се Слава. — Кога?
— Нагълтала се с наркотици.
— Рядък случай. Ако не греша, бившият й съпруг — също?
— Точно така. Просто ще ми се пръсне главата.
— И какво смяташ да предприемеш по този повод? — Грязнов нямаше търпение. — Та това беше най-важният ти участник и свидетел на престъпленията! Пак ли провал?
— Да — съгласи се Турецки. — Слава, по този повод имам предложение. Вчера Бережкова е получила пратка от някоя си Суркова. Възложи на Саватеев да открие тази особа и да си поговори лично с нея. Само те моля да не я викате с призовка, нека той отиде при нея. Имам лошо предчувствие: нашите свидетели изчезват още щом започнем да се интересуваме от тях.
— Ще бъде изпълнено.
— Ами за пожара?
— Нищо утешително. Според заключението на пожарникарите взривили са се газови бутилки. Нали знаеш, огънят потулва всички следи. От имота са останали само обгорелите стени.
— Откриха ли се други свидетели, освен момчетата, видели подпалвачите с маски?
— Не. Така че излиза обикновен битов пожар. А сега се оказва, че няма на кого да се държи сметка.
— Слава, трябва да се въоръжа с търпение и да допрочета целия този кошмар — материалите по делото за банка „Ресурс“. Не мога повече да губя време за изучаване на документи. Не виждам цялостната картина. А в това време избиват свидетелите ни.
— Добре, Николай още днес ще издири твоята Суркова.
10.
Жената стоеше на прага и се усмихваше безсмислено. След това протегна ръката си на Саватеев, прегърна го през врата и страстно прошепна:
— Малкото ми ангелче, цяла вечност те чакам.
— Вие ли сте Марина Демяновна Суркова? — попита строго Николай и отмести ръцете й.
— Аз съм, душице. Разбирам, влизай. Тези стълби… съседките, кучетата, котките, мишките…
Тя се отмести в антрето и направи път на мъжа. Саватеев са заколеба: явно жената се е надрусала с наркотици и едва ли сега ще е способна да даде някакви показания, но, от друга страна, може пък точно в такова състояние да каже онова, за което ще се страхува дори да помисли на трезв ум.
— Има ли някой в апартамента? — попита той за всеки случай.
— Само аз и ти, миличък. Днес те сънувах, ти летеше към мен на ангелски крила.
— Марина Демяновна, да не ме бъркате с някой познат?
— Нали ти казвам, че те сънувах! И изведнъж те виждам наяве. Това не е ли чудо?
Саватеев най-сетне прекрачи прага и се озова в антрето. В апартамента беше необикновено студено.