— По-рано е работел в банката, след това се е заловил със собствен бизнес. Собственоръчно е приготвил и пакета за Бережкова. Това е разбрал Николай.
— Браво, кажи, че му благодаря, задето е устоял пред безумната жена, успял е да я усмири и е получил хубава информация, а сега няма да е зле всичко това да се провери добре. Още утре трябва да се научи колкото се може повече за Мирек и за любовника. Но в същото време трябва да сме максимално предпазливи. Да не подплашим птичката и да не демонстрираме прекаленото си внимание. Защото ще премахнат и тях. Я ми дай телефонния номер на този Мирек.
Грязнов разлисти чуждия бележник, намери нужната страница. По телефонния номер в специалния отдел много лесно определиха фамилното име на Мирек.
— Е, какво, дали да не посетим днес Мирослав Демидович Шайбаков? — попита Грязнов. — Най-вероятно ще намерим този прах у него. И ще го попитаме: откъде го има, на кого го продава?
— Защо да бързаме? Утре лекарите ще са докарали в съзнание девиците, които изпратихме в клиниката. Ще си поговорим. Ами ако наистина и те използват източника, който и Суркова. Макар че в Москва има достатъчно наркопласьори — замислено изрече Турецки. — Но действието на този наркотик, изглежда, е твърде специфично, рязко повишава половата възбуда.
— Добре, да оставим срещата за утре.
— Интересуват ме подробности за любовника на Бережкова.
— Повтарям, казва се Владимир Козлов, бизнесмен, собственик на магазини, това е всичко.
— Добре. Ще издирим този господин и ще го притиснем за Бережкова. Ще изясним дали тя е използвала наркотици. Нали засега той е единственият известен ни човек, който е бил приближен до ръководството на банката. Имам предвид от още живите.
— Ще възложа да го издирят — обеща Грязнов.
12.
Сутринта Турецки тръгна към психоневрологичната клиника, без да се отбива в прокуратурата. В приемната медицинската сестра предупреди следователя, че за момичетата сега започва периодът на наркотичен глад и е трудно да се общува с тях. Но това не го спря, тогава сестрата го поведе към стаята на Олга Синякова.
— Добро утро, Олга — поздрави Турецки.
— По дяволите! Ох, сега ще се пукна! Лекар ли сте?!
— А кого очаквате?
— Мирек, имам нужда от доза! Веднага! Господи, спаси ме най-сетне!
— Добре, ще намеря вашия Мирек, само ми кажете къде да го търся, кажете ми фамилията, пълното му име.
— Умори ме! Кой не познава Мирек бе? Викай го, чуваш ли! Бъдете проклети! Всички! Разкарайте се на майната си! Ненавиждам ви! Искам да умра! Да умра! Убийте ме! — Момичето изпадна в истерика.
— Олга, моля ви, успокойте се. Как да намеря вашия Мирек? Веднага ще му позвъня — обеща Турецки.
Момичето каза телефона. Съмненията изчезнаха: източникът на продажба на наркотик е същият, както и при Марина Суркова. Но Турецки продължаваше досадно да разпитва:
— Оля, кажете ми, вашата приятелка Таня Юркина също ли си купуваше от Мирек?
— Да, да, ама по-бързо върви! Ти ме измами! Така си и знаех! — Момичето се вкопчи в дрехите на Турецки, започна неистово да го блъска и да крещи проклятия.
Медицинската сестра дотича, помогна да откопчат пациентката от следователя, сложи момичето да легне, даде му успокоително.
— Какво друго желаете? — попита сдържано сестрата в приемното, съобразявайки се с високия му чин, все пак „Главна прокуратура“ звучи респектиращо.
— Трябва да поговоря и с Марина Суркова.
— Да, тя не е толкова буйна, с нея май ще можете — съгласи се сестрата. — Но ще е по-добре, ако аз я доведа тук. Там в стаята има няколко пациентки.
— Доведете я — кимна Турецки.
Суркова влезе, наведе глава, сякаш се страхуваше, че някой ще я познае. На вид изглеждаше около четирийсетте, невзрачна, сива жена, с очи, мътни от преживяната тежка нощ, със силно подпухнало лице.
— Здравейте, Марина Демяновна — поздрави Турецки.
Жената страхливо вдигна поглед, но като видя непознат човек, се успокои, отговори на поздрава.
— Аз съм от Главна прокуратура, казвам се Александър Борисович Турецки. Бих искал да ви разпитам за сестра ви Алла Демяновна Бережкова.
— Какво има да говорим? Тя е добра, само че няма късмет, все от трън, та на глог.
— И тя ли като вас употребяваше наркотици?
— Алочка ли? Не, никога! Тя и на мен не разрешаваше! Много ми се кара, когато разбра.