От кабинета на Турецки се носеха дълги телефонни трели. Олег Величко му съобщаваше, че след два часа Наталия Максимовна, жената на Геранин, е готова да се срещне в дома си с представител на Главна прокуратура.
— Чудесно, Олег. Непременно ще отида. Какво е състоянието на Геранин?
— Много е зле. Не идва в съзнание.
— Успя ли да поговориш с жена му?
— Не, само се уговорих за среща: тя бързаше, трябвало да се намерят дефицитни лекарства. Връщаше се вкъщи да вземе повече пари и пак замина за болницата.
— Има ли някакви други новини?
— Една баба твърди, че ходила сутринта с кученцето си на разходка и видяла в двора непознат човек. Той оглеждал нещо, след това се скрил зад гаражите. Между другото, тя каза, че мъжът приличал на кавказец.
— Но това може да е бил съвсем страничен човек, който няма отношение към даденото престъпление?
— Естествено, Александър Борисович, не е изключено.
— Олег, благодаря ти за информацията.
Турецки затвори, погледна часовника, пресметна, че до срещата с Наталия Геранина има още повече от час и половина. Обади се на секретарката на Меркулов и тя го информира, че заместник главният не е зает в момента. Рядък случай.
Меркулов погледна Турецки с уморените си очи, приглади с длан отеклите си бузи и го покани да седне.
— Костя, зле ли си?
— Абе от това време, от промяната, ми скочи кръвното. Понякога така ми се иска да се пенсионирам, да сваля от плещите си товара и да поживея, без да мисля за нищо.
— А пък Мойсеев, напротив — тъгува по работата, по колегите…
— Кога го видя?
— Току-що. Минах да се консултирам за взривното вещество, с което са гръмнали колата на Геранин.
— И до какъв извод стигнахте? — Меркулов го загледа с интерес.
— Както твърдят нашите експерти, използваният от терористите взрив се намира само в армията. И то в горещите точки, например като в Чечня. Затова са необходими сведения по какъв начин е могъл да попадне у цивилни лица. Слагали го в кутии, окачвани на танковете в Чечня, за да може при взривяване да отблъскват снарядите.
— Добре, Саша, ще се свържа с главния военен прокурор, ще се опитам да разбера дали по техни сведения е имало кражби от складовете. Как се е водел пластичният експлозив, използван в Чечня? Кой би могъл да разполага с него? Къде се пази? И така нататък. Добре, разбрахме се по този въпрос.
— Костя, с тях трябва да се говори предпазливо, за да не вземат да крият нещо от нас, а в това време да прикриват следите — в борба за честта на пагона.
— Това се подразбира. Аз съм в добри отношения с Юдин. Наскоро бях единственият, който го подкрепи на колегията.
— Благодаря ти, Костя, цялата ми надежда е в теб.
Меркулов винаги можеше да извади в подходящия момент подходящите връзки. И Турецки винаги се възползваше от това.
— Как вървят другите ти работи?
— Оттук отивам направо у Наталия Геранина. Понеже самият банкер е в безсъзнание, не може да бъде разпитван, а по другите дела засега всичко е неуспешно, само „висящи“.
— Не се притеснявай, водата и камъка дълбае, така че продължавай, току-виж, откриеш нещо — утеши го Меркулов. — Не искаш ли кафе? Ще кажа на Клава.
— Не, благодаря. У Семьон пих хубав чай. А ти, Костя, не бива да злоупотребяваш с това питие: ще ти заиграе кръвното.
— Прав си, старост-нерадост. Откъде дойде това кръвно?
— Сега сам си го вдигаш, а после се правиш, че не знаеш откъде е дошло.
— Саша, не исках да ти казвам, обаче ме притиснаха собствениците на апартаменти, получени от банка „Ресурс“, купили ги с връзки и за жълти стотинки, а сега треперят да не им вземе някой палатите с четириметрови тавани. Днес пак идва генерал Василиев, дори ме заплашва, разбираш ли, и настоява за справедливост.
— Казански вече ме моли за Василиев. Нещо е прекалено загрижен този генерал за собствеността си. Дали не е покровителствал банката и да е дал възможност година и половина след фалита да работи, за да открадне докрай парите на вложителите си и ги изпокрие?
— Всичко е възможно. Генералът само преди два месеца беше пенсиониран.
— Намерих интересни неща в банковите документи, мисля, че когато открием Долгальов и Козлов, те ще трябва да пропеят.
— Дай боже, да разнищиш делото. Труповете около него станаха май прекалено много. Не искаш ли охрана?
— Е, Костя, смешно е! Аз и охрана! Излишна работа…