— Но те моля да бъдеш предпазлив. Гена Арбузов също не се страхуваше от нищо, нали знаеш… Виж как свърши!
Турецки погледна часовника си — трябваше да тръгва. В това време телефонът на Меркулов започна да звъни. Той се обади, а „особено важният“ реши да не му пречи и си излезе тихо.
Наталия Геранина беше млада и красива. Черната пола и тънкият пуловер в същия цвят само подчертаваха стройната й фигура, фините правилни черти на свежото лице и красивите изразителни очи. Турецки неволно се загледа в нея.
— Слушам ви — погледна го строго Наталия.
— Как се чувства мъжът ви?
— Зле. Все още не е дошъл в съзнание. След разговора с вас пак ще отида при него.
— Съчувствам на мъката ви. Знаете, точно днес аз трябваше… — Турецки се запъна, не се решаваше да произнесе думата разпит, но разбра, че е по-добре да не хитрува с жената. — С една дума, да проведа разпит. Но се случи нещастието. Много съжалявам, че не можах да се срещна по-рано с него. Затова сега съм принуден, без да отлагам за бъдеще време, да се обърна към вас, може би ще можете поне частично да отговорите на въпросите ми. Трябва да запиша официално разговора ни. Надявам се, че няма да възразявате?
— В никакъв случай. Вършете си работата.
— Добре — каза Турецки и извади чисти бланки за протоколиране на разпита. — Да започнем. Преди всичко ме интересуват обстоятелствата около терористичния акт. Кажете, преди това нямаше ли някакви заплахи към мъжа ви?
— Мисля, че дори някой да го е заплашвал, той едва ли щеше да ми каже. Андрей по всякакъв начин ме обграждаше от външния свят, смяташе се за достатъчно силен човек и, разбира се, дори не можеше да си представи, че могат да се отнесат с него по този начин.
— И нищо не сте забелязали в поведението му? Например раздразнителност, безпокойство, суетене, неувереност?…
— Не. Когато се върнеше вкъщи, никога не говореше за работа, беше нежен с мен, ласкав. Живеехме един за друг.
— Откога сте женени?
— Само от три месеца. Запознахме се на едно ревю, аз работех при Слава Зайцев. След това поканиха момичетата и моделиерите на ресторант, там Геранин започна да ме ухажва. Когато дадох съгласие да се омъжа за него, той постави условие: щом стана негова жена, до смъртта му да не претендирам за никаква друга длъжност. Аз се съгласих на това сладко робство. И досега още не съм съжалявала за това. Но, разбира се, ако с него се случи непоправимото, не знам как ще живея по-нататък…
— Мъжът ви запознаваше ли ви с приятелите си?
— Да. Но ми се струва, че нямаше приятели, това бяха делови партньори, които ту се появяваха, ту изчезваха от живота му. С една дума — Геранин е делови и зает човек, при него и времето, както и парите са строго под отчет. Дори когато ходехме на театър, Андрей винаги казваше със съжаление, че е изгубил време.
— Мъжът ви запознавал ли ви е с предприемачи като Долгальов и Казаков?
— Не помня. Може да ме е запознавал, не помня много лица и фамилии.
— Ами Алла Бережкова познавахте ли?
— Защо да съм я познавала? Тя е много мила жена. — Наталия се усмихна, от усмивката лицето й стана още по-прекрасно.
— За Бережкова вече трябва да се говори в минало време — поясни Турецки.
— А какво се е случило с нея? — искрено се изуми жената.
— Почина. В затвора. От свръхдоза наркотик.
— Боже мой! Никога нямаше да си помисля, че може да е… Изобщо нямаше вид. Странно…
— Достатъчно добре ли я познавахте?
— Да. По-рано живеехме с една кооперация, тя беше десетина години по-голяма от мен, но въпреки това често се виждахме на двора.
— И мъжа й ли познавахте?
— Не. Тя се омъжи и отиде да живее в друг район на Москва. А освен това нали се жени няколко пъти. За кой съпруг питате?
— За банкера. Акчурин.
— Не. Не го познавам, само съм чувала името му. И че се е отровил или препил, с една дума, имаше нещо със сърцето.
Турецки чувстваше, че Наталия е била съвсем изолирана от банковите дела на мъжа си, няма да може да научи нищо конкретно, но не бързаше да си тръгва. Понякога се случва съвсем случайно изтървана дума да стане ключ за едно или друго събитие.
— А мъжът ви никога ли не ви е разказвал за делово сътрудничество с чеченци?
— Не, не помня. — Наталия направи усилие, за да си спомни. — Макар че имаше такъв случай, вкъщи идва един човек. Видимо кавказец. Но мъжът ми му предложи да се срещнат на работа, понеже не е свикнал да решава служебни въпроси у дома.