— Не го познавам. Може би момчето не е било достатъчно опитно?
— Беше свестен следовател, но, изглежда, е забравил да бъде предпазлив.
— С какво се е занимавал в последно време?
— Търсил е имуществото на фалиралата банка „Ресурс“. Тъкмо моят въпрос е свързан с дейността на банката.
Турецки подаде на Мойсеев авизото и зачака реакцията на стария криминалист, който страхотно надушваше всякакви фалшификати.
Семьон Семьонович изучи внимателно текста, повъртя хартийката, подсмихна се и каза:
— Виж ги ти! Няма за какво да се хванеш. Фалшиво, а е свършило работа! Някой е получил паричките и отдавна ги е оползотворил.
— Не ме измъчвай, обяснявай!
— Схемата е проста, както и всичко гениално. И през деветдесет и пета, а и по-късно с фалшиви нареждания от този сорт от Централна банка се източваха, както се казва, държавни пари, прехвърляха се в друга по сметка на фиктивна фирма. След това парите се делят тук или се прехвърлят в чуждестранни банки.
— И как е могла Централната банка да не забележи подобен фалшификат? — попита недоумяващият Турецки.
— Перестройката засегна и банките и те получиха разрешение да изпращат авизо не само със специална поща, но дори да връчват документа по куриер. Представи си, че си изнамерил такава хартийка в някоя разрушена банка в Грозни, попълнил си нужната ти сума и си я занесъл в московска банка. А след няколко дни твоята фирма-еднодневка вече получава сумата.
— Толкова ли е елементарно?
— Работата е там, че Централна банка настоя от добри намерения да получи монополното право да проверява авизото. Много ясно, няма смисъл да се поверява такава изгодна работа на търговските банки. Но в крайна сметка недоверието на Централна банка се превърна в пълна индулгенция за търговските банки, от които отпадаше всякаква отговорност за достоверността на документите, изпращани за осребряване в Централната банка. А намирането на празни бланки, да кажем за авизо, си беше проста работа, например в Чечня, която вече не бе под контрола на федералните власти. Не изключвам обаче, че такива документи са могли да се появят и от други градове. Изобщо смятам, че и сега няма никакъв проблем да се конвертират и превеждат пари в чужбина с фалшиви договори.
— Семьон Семьонич, честно да ти кажа, ти ме озадачи!
— Свиквай, Александър Борисович. Това, което ми показа, вече е минало. Авизото вече не е на мода. Сега основният поток злоупотреби може да се наблюдава в сферата на полиците. А когато въведат електронното разплащане между банките, тогава при нашия хаос човек направо ще откачи. И ти, драги мой, ще имаш работа чак до пенсия. Гарантирам ти.
— Хубаво ме успокои. Семьон Семьонич, нямам нищо против работата, но нали знаеш отношението ми към книжата.
— Зад тях стоят живи хора.
— Мислиш ли, че може да се върне нещо от това?
— Опитай се. Е, за твоя късмет! — Мойсеев напълни чашите. — А пък аз днес имам празник.
— Какъв празник? — поинтересува се Турецки.
— Срещата ми с теб. Виждаш ли, все съм сам. Рядко ми се обажда някой. Не, не се сърдя. Разбирам колко рядко имате почивни дни. Но напоследък самотата започна да ми дотяга. Знаеш ли, струва ми се, че един ден ще умра и ще лежа тука сам, докато се превърна на мумия.
— Господи, какви ги говориш! Живей си живота и бъди здрав!
4
Турецки се върна в прокуратурата в края на работния ден. Тъкмо влезе в кабинета си, и телефонът иззвъня. Вдигна слушалката и чу гласа на Казански, началника на следственото управление в Главна прокуратура, който го канеше в кабинета си.
Не искаше излишно да се среща със зализания и сладникав тип, но къде ще ходи — нали му е шеф. В отношенията им отдавна се усещаше лека хладина, сякаш Казански се страхуваше Александър да не го измести. Но грешеше: на Турецки повече му допадаше следствената работа, отколкото чиновническото кресло.
Той окачи шлифера си в гардеробчето, среса се пред квадратното огледалце, закрепено от вътрешната страна на вратичката, и остана доволен от външността си. Лице като лице — нищо излишно не се откроява и не прави впечатление, едва ли не — еталон за правилност. Той се подсмихна иронично и преди да тръгне към началника си, сам си намигна.
Кабинетът на Казански изглеждаше внушително: тежки завеси в цвят бордо, масивни мебели — всичко говореше за важността на персоната, която го обитава. Самият началник беше подчертано вежлив и спокоен.