И първия, и втория ден Вития не излезе на работа до метрото, където обикновено свиреше. Стоеше до късно в бара, после спеше до обед, а като се събудеше и закусеше, пак започваше да се готви за излизане. Това беше дълъг ритуал: грижливо бръснене, душ, преглеждане на дрехите.
Вече му се струваше, че е създаден именно за такъв живот. Черната работа, грижата за насъщния събуждаха в душата му униние и ужас. По душа беше артист, можеше да печели само от музиката, нищо друго не го удовлетворяваше.
И сега намигна на едно познато момиче, удостоило го с мимолетен поглед, поздрави кавалера й, когото вече беше виждал. Пиха бира и се разговориха за лов. Вития никога не бе хващал оръжие в ръка, но можеше да поддържа разговор със своевременно поклащане на главата в знак на съгласие със събеседника.
Когато взе коктейла си с някакво витиевато название, осведомителят седна на последния въртящ се стол около стойката на бара, за да вижда по-добре влизащите.
Коктейлът се оказа неприятно сладък, алкохолът в него едва се усещаше. Вития искаше да плисне отвратителния бъркоч във физиономията на бармана, но си седеше мирно и полека отпиваше със сламката от съдържанието на чашата.
Сърцето му инстинктивно трепна, когато в бара влезе човек, доста приличащ на Козлов. Той се вгледа в мъжа, който шумно поздрави бармана. Мнозина от посетителите го познаваха и се провикнаха:
— Вовка пристигна! Английският лорд!
Сега вече Вития не се съмняваше, че това наистина е Владимир Козлов, за когото трябваше да съобщи където трябва.
„Свърши с моя сладък живот — тъжно помисли Вития. — Ще издам това конте и няма да съм нужен повече на никого в този бар. Ами ако си затрая? Нека сами си го търсят…“
В душата на осведомителя бушуваше ураган от противоречия, дългът се бореше с желанието да продължи колкото се може повече да живее в комфорт. Същевременно следеше незабелязано Козлов, който дойде на бара с приятеля си. И двамата бяха облечени много шик, костюмите им прекрасно направени — няма гънка, няма чупка.
Една компания в другия край на залата покани при себе си новодошлите, разговаряха нависоко, смееха се, но Вития нищо не чуваше заради музиката, понеже колоната висеше точно над главата му. Пък и какво ли значение имаха разговорите, когато самият той след завръщането на Козлов ще трябва да излезе от играта. Пак ще трябва всяка сутрин да се мъкне с тръбата в подлеза и да свири до оглупяване, за да се изхрани.
Барманът вдигна слушалката на телефона, набра някакъв номер и каза:
— Привет, братле. Бартенев се върна, каква изненада, а? Радваш ли се? Добре, отлично. Чао.
„Трябва и аз да телефонирам — помисли осведомителят, но продължаваше да седи на мястото си и да отпива от противния коктейл. Ами ако го заловят и без мен? Голяма работа, нека си го ловят, по дяволите! Ще кажа, че не съм забелязал този тип в бара. — А ако той си признае, че още първия ден след пристигането си е идвал тук? Тогава какво? Дотогава ще съм изпил паричките, ще съм ги изял. Какво ме засяга? Не. Не бива да си играя с МУР…“
Вития не можеше да се реши да телефонира на Грязнов, все отлагаше момента, поръча си нов коктейл, по-силен. Понеже пиеше, без да замезва, леко го хвана, а решението не идваше.
Вечерта беше в разгара си, а публиката подгрята от алкохола и танците, когато вратата се отвори и на прага се изправиха четирима омоновци с маскировъчни униформи, с маски и автомати.
— Всички долу на пода! — изкомандва единият.
Хората залегнаха, Вития също се сгуши до барплота, боейки се да се мръдне.
— Проверка за наркотици и оръжие! — извика пак същият омоновец.
Другите двама тръгнаха из залата, взираха се в посетителите. Четвъртият отиде до телефона и сякаш без да иска, го събори на земята и го настъпи.
Мъжът, който дойде заедно с Козлов, се изправи и извика:
— Аз съм депутатът Бартенев от Държавната дума! Ето картата ми.
Омоновецът отиде до него, взе картата, пъхна я спокойно в джоба си, след това щракна белезниците на Бартенев и веднага го измъкна под ръка от залата.