Турецки затвори, но веднага пак се разнесе звън — вече от вътрешната линия.
— Слушам.
Обаждаше се Клавдия Сергеевна.
— Саша, толкова бързо си тръгна от Константин Дмитриевич, че не успях да ти предам пакета.
— Да не е дошло делото на Бартенев? Твърде бързо.
— Не, това е по спецвръзката. Аудиокасети. Ще дойдеш ли, или да ги нося? — Гласът й звучеше съблазняващо.
— Ами носи ги — измърмори Турецки. — Жалко, има много хора, можехме да полудуваме с теб, нали?
— Ей, хулиган! — заумилква се Клавдия, но в гласа й имаше повече одобрение, отколкото осъждане.
Горката жена, на какво се надява? Нима очаква да се повтори това, което Александър се постара отдавна да забрави? Е, имаше там нещо… а тя помни, въздиша, умилква се…
Турецки пъхна донесената от Клавдия касета в магнетофона. Долгальов разговаряше със заместника си Заметалин.
— Аз съм в Минск — съобщаваше Долгальов. — Замислил съм грандиозна работа за шестстотин хиляди долара. Ставам посредник между Днепропетровския завод за тръби и руското предприятие „Западна сибирска магистрала“. Форма на заплащане — неотменяем акредитив. Гарант ще бъде турската банка „Ексим“.
— Но ние нямаме договор за сътрудничество с тази банка. Дори не знам къде се намира.
Значи Заметалин се учудва.
— Лошо работиш, скъпи заместнико! Банката се намира в Кипър. Но не се безпокой за това. Аз решавам проблема.
— Това чиста сделка ли ще бъде или?…
— Или… и нищо повече. Притрябвало ми е, трябва да влача тръбите през цялата страна! Та аз веднага ще ги продам в Минск или в Москва.
— Рискована операция — усъмни се Заметалин.
— Рисковано е и да се живее. Може да умреш — прихна Долгальов.
— Желая ти успех.
— Не бързай да се сбогуваш. Какво се чува из фирмата?
— Нищо особено. Идваха от милицията, интересуваха се от Крохин, но после всичко заглъхна.
— Бях сигурен, че ще завърши така. При мен всичко е пресметнато три хода напред. Очаквай нови съобщения. Може да се наложи ти и Василиев да приемете стоката в Москва.
— Колко е?
— Двайсет и един вагона.
Заметалин подсвирна.
— Е, ще има достатъчно работа.
— А ти как мислеше? Няма смисъл да издребняваме! Като ще купуваме, цели композиции да е! — Долгальов отново се засмя нервно.
— Разбрах, ще подготвям почвата.
— Да, за всеки случай търси купувач. Със здраве. Целуни Светланка от мен.
Разговорът прекъсна. Турецки раздразнено изключи магнетофона и измърмори:
— Рано е да се радваш, Долгальов, лично ще се постарая да посрещна твоите вагони.
Той скри касетата в сейфа, където вече лежаха видеозаписите на Пихтин. Тези материали трябваше да чакат да им дойде времето.
Турецки можеше да бъде доволен от днешния ден, каруцата започваше да се мърда малко по малко, но ще се наложи още доста дълго да я тика.
И пак телефонът. Този път беше Грязнов.
— Радвам се да те чуя. Толкова отдавна се разделихме, че вече ми доскуча за теб.
— Има интересни новини. През юни миналата година Бартенев е продал недвижимите си имоти, включително и завода за спирт.
— Кой е купувачът? — поинтересува се Турецки.
— Някой си Свинин.
— Веднага ли се е разплатил с Бартенев?
— Не, дължал му още четиристотин хиляди долара. И не бързал да ги връща. Според клаузите в договора с всеки изминал ден от просрочката сумата на дълга се увеличавала с петнайсет процента. Можеш ли да си представиш? Сега това е някаква кошмарна сума.
— Ясно. Значи, щом не може да ги върне, остава да го убие? — предположи Турецки. — Трябва да се срещнем с въпросния Свинин. Но повече ме безпокои барът. Опитай се да изкопчиш още нещо от твоя агент. Струва ми се, че нещо го усуква. Не казва всичко. Между другото, Държавната дума активно се интересува от делото, искат да знаят мотивацията за убийството на депутата. Как мислиш, дали мотивът е политиката?
— Никаква политика, чисто криминална история — каза спокойно Грязнов. — Затова, ако моята Птичка е решила да ме излъже, лично ще й извия врата!
— Ей, по-полека, каубой!
— Не се бой, делото ни е справедливо, ние ще победим.