Вече е минала половин година, а следствието не се е мръднало с милиметър. А ето че отмъщението застигна Бартенев.
Турецки отмести папката, вече почти всичко му беше ясно. Естествено, Бартенев е разбирал, че роднините на убитите ще му отмъстят, а и правозащитните органи няма да го оставят на спокойствие, затова е решил час по-скоро да замине в чужбина, като предварително продава всички имоти.
Но кой е можел да знае със сигурност, че Бартенев се е върнал от Англия? Кой е организирал убийството? И кой го е извършил?
Сега на Турецки предстоеше да намери отговорите на тези въпроси. Можеше със спокойна съвест да напише обяснение до Меркулов, че убийството не е било извършено по политически мотиви, а на основата на враждебни лични отношения.
Турецки си погледна часовника, беше осем без четвърт. Вече по никакъв начин нямаше да успее да стигне до вилата на Пихтин.
35.
Олег Величко и двама от оперативниците изчакваха госта на първия етаж на вилата в стая със загасено осветление, гледаха улицата иззад завесите. Семейството на Пихтин беше замряло на втория етаж, където светеше.
Козлов и приятелката му се бавеха, напрежението растеше. Величко се опасяваше: ами ако изведнъж гостът размисли и изобщо не дойде на вилата. Тогава ще се наложи отново да го дебнат из цяла Москва.
Най-сетне, осветявайки улицата с фаровете си, към вилата на Пихтин се зададе лека кола, постоя, шофьорът сякаш не знаеше дали си струва да слиза. Най-сетне излезе, тракна вратата, след него се показа момиче, високо и стройно. Хванаха се под ръка, минаха през двора и позвъниха на вратата.
Козлов видя, че във вилата на Пихтин свети само на втория етаж, значи домакинът трябва да слезе и да отключи.
Но не се случи нищо такова. Вратата се отвори рязко и непознат глас извика:
— Козлов, горе ръцете!
Владимир извади пистолета си, насочи го към отвора на вратата, готов да стреля по всеки, който се появи там. Не възнамеряваше да хаби патрони нахалост.
— Хвърли оръжието! — извикаха му.
Той разбра, че е попаднал в капан. Грабна Кира за ръка, допря до слепоочието й пистолета и каза твърдо:
— Ще я убия, ако се опитате да се приближите до мен!
— Вова, Вовочка, но защо? — занарежда Кира.
— Мълчи, глупачке! — злобно изсумтя той и започна да отстъпва към колата.
— Козлов, спрете, не вършете глупости! Пуснете момичето!
Но Козлов вече беше близо до колата. Отблъсна Кира, скочи в колата и изфуча от място, моторът още не беше изстинал.
Оперативниците бяха скрили колата си в гаража на Пихтин. Докато отключваха и палеха, изгубиха скъпоценни минути. Вилата на Пихтин се намираше близо до кръстовище. Величко не можа да реши в каква посока е поел Козлов.
След като кръстосваха по шосето първо към Москва, а после в обратна посока, Олег окончателно увеси нос и тръгна към Турецки.
— Изпуснахме го — каза от прага.
Турецки не искаше да повярва на ушите си.
— Изпуснахме го. Той взе момичето за заложничка. Не можех да рискувам живота й.
— О, господи! Как стана?
Олег преглътна, пое си дъх и започна да разказва както си е било, без да се щади за минутното объркване, решило крайния изход на операцията.
— Как така, момчета? — изрече огорчено Турецки. — Трябвало е да го пуснете вътре. И там да го обезоръжавате. А вие още от самото начало сте предизвикали подозрението му!
Величко и оперативниците мълчаха виновно.
— Кой остана у Пихтин? — попита разтревожено Турецки.
— Извикахме нова смяна.
— Слава богу, поне това не сте оплескали. Не стойте, сядайте, хайде да помислим къде да търсим сега Козлов. Той сигурно е наплашен от изчезването на Бартенев. По-точно от това, че го е откарал именно ОМОН. А на вилата пак милиция. И щом е предприел подобен демарш, значи има от какво да се страхува. Или е познал, че онези не са истински омоновци, а сега и вас е взел за бандити, преоблечени като ченгета?
— Но къде ще се скрие сега? Трябва да се проверят старите му връзки — каза Величко.
— Да. Това е бавен път, но единственият възможен. Олег, ти го изпусна, сам го търси. Провери снимките му да бъдат на всички гари и на летищата. Проблемът е, че засега не можем категорично да го обявим за престъпник. Трябва да разберем всичко.
Пред Грязнов лежеше списък с длъжниците на Бартенев. Петима души, но най-големият се оказа Антон Свинин, купувачът на завода за спирт. Понеже с оглед на увеличаващата се лихва дългът му е придобил астрономически размери, можеше да се предположи, че именно той е наел убийците, облекли омоновските униформи. Напълно правдоподобна версия. И ако я продължат, не е изключено някой специално да е извикал омоновците в бара. Тоест в заведението постоянно е имало човек, който познава по физиономия Бартенев. Значи въпросният човек или работи в бара, или е постоянен посетител. С една дума, трябва да се отиде там.