Лъскавият милиционерски микробус „Форд“ спря по-далеч от входа на заведението. Вътре седяха Николай Саватеев и двама негови колеги. Грязнов им махна с ръка и пъшкайки, слезе от колата и тръгна към бара.
Тук беше относително празно, затова се радваха на всеки посетител. Избръснатият нула номер бияч на входа само огледа Грязнов и кимна: влизай. Седящата на бара блондинка се усмихна на Грязнов, сякаш го канеше да се настани на високото столче до нея. Той се подсмихна, поздрави момичето като стара позната, попита я как е настроението й. Тя леко влезе в познатата игра, държеше се освободено и весело.
— Какво ще пием? — попита Грязнов.
— Да започнем с леко вино?
— Отлично. Барман, ако обичаш две чаши от това мляко — Грязнов посочи с пръст висока бутилка. — „Либфраумилх“, мляко за любимата жена — преведе за блондинката. — Някога много го харесвах.
— Нещо по-рано не съм ви виждала тук — отбеляза с усмивка момичето.
— Е, кога беше то! Сигурно тогава тъкмо сте се научили да вървите.
— А, не сте толкова стар. И изглеждате бомбастично!
— Благодаря за комплимента. Какво, барът добър ли е? Често ли идвате тук?
— О, толкова въпроси наведнъж! Ами вие кой сте?
— Журналист — започна да импровизира Грязнов. — Събирам материал за новите клубове за елита, за хората, които ги посещават. Изобщо представете си, че след година-две, в края на века, излиза книга за баровете и ресторантите на Москва, а след сто години я изваждат от небитието и сравняват какво се е променило през изминалия век. Гиляровски например е написал преди сто години такава книга. И днес я четат, интересно е. Как мислите, в края на бъдещото столетие ще четат ли за нас с такъв интерес?
— Не знам. Но мисля, че и тогава ще пият. Кой ще се откаже от такова удоволствие?
— Чудесно! Хайде да увековечим нашия диалог. Простете, не се запознахме. Казвам се Вячеслав. А вие?
— Изолда.
— Прекрасно име! Така, хайде да поиграем: аз ще ви питам за хора, за напитки, любопитни случки и така нататък, а вие ще ми отговаряте. Нали не възразявате? Отлично! Да започнем от посетителите. Познавате ли ги?
— Само в общи линии. Ето оня на последната маса е Игор. Той е спортист, играе нещо, не помня. Никога не шуми, не вдига скандали, идва с момиче или с приятел, сядат, говорят си тихо.
— А какво пият обикновено?
— Според мен леки коктейли… — Изглежда, играта се хареса на Изолда. — А на съседната маса, виждате ли, побелелия? Той е философ, поучава всички тук. Досаден старчок, но се перчи, не се предава. Пие уиски. По малко, но от най-скъпото…
— Нещо няма много хора… — забеляза между другото Грязнов.
— Ами казват, че налетял ОМОН, търсили нещо, отвели някого. И хората се страхуват.
— Вие тук ли бяхте?
— Не, вчера бях заета…
— А, значи са ви разказвали… Интересно, как ли става? Такъв криминален сюжет.
— Кое му е интересното? Всички се изплашили.
— Защо, тук често ли има сбивания? Или е тихо?
— Различно. Момчетата от охраната са доста яки… Е, за какво друго да ви разкажа?
— Мисля, че преди да почна да пиша за тукашните постоянни клиенти, трябва и аз да свикна с обстановката.
— Чудесна идея! Вземете ме за ваша спътница. Вечерно време съм тъжна.
— Благодаря ви, с удоволствие ще разгледам предложението ви. Само се опасявам, че няма да ми стигне животът, за да свикна с всеки бар в Москва.
— И парите ли? — засмя се момичето.
— Имате право, Изолда. Друго ще направя, ще отида при бармана и ще си поговоря с него, а вие ме почакайте. Какво да ви поръчам?
— Този коктейл — и тя заби пръст в менюто.
— Барман, ако обичате — помоли Грязнов.
Изолда получи коктейла, барманът се върна на мястото си. Грязнов отиде при него и още веднъж се извини. Повика го настрани, каза с безизразен глас, че е от криминалната милиция, размаха под носа му яркочервената книжка със златни букви, без да я отваря.