— Знам ви — отвърна също така равнодушно барманът. — Вие вече идвахте.
— Припомнете ми кой от седящите тук беше по време на произшествието?
— Този, побелелият… — Барманът започна да оглежда залата. — Момчетата с червените сака… Може и още някой, не помня.
— Някой от тях да е звънял по телефона онази вечер?
— Май че не. Не помня…
— Познавахте ли лично Бартенев?
— Кой не го познава!
— На никого ли не сте съобщавали за появата му? — Грязнов го погледна от упор.
Очите на бармана трескаво зашариха, което не остана незабелязано, но след краткото смущение той отговори:
— Като че ли не. Защо?
— Бартенев е убит.
Барманът го погледна стреснато и попита предпазливо:
— За какво?
— И ние това се питаме. Това е друг апарат, нали? — Грязнов посочи новия червен телефон на барплота.
— Да. Като дойдоха, кой знае защо омоновците счупиха онзи.
— А вие вчера звъняхте ли на някого?
— И аз не си спомням, всички толкова страх брахме, че някои още не могат да дойдат на себе си.
— Добре, пак ще се срещнем. — Вячеслав тръгна към вратата, като забрави доскорошната си събеседничка, но тя сама му извика:
— Ей, журналисте! Много ви е къса паметта!
— Извинете, Изолда, исках да запаля цигара на чист въздух и да обмисля една информация.
— Можем да излезем заедно.
— Не ми се сърдете, но барманът ме посъветва да се обърна към един местен алкохолик, който все висял тук в бара, бил интересен човек, но се страхувам, че общуването с него няма да ви достави никаква радост. Нека се срещнем друг път.
— Няма да има друг път — каза рязко тя. — Сега съм в настроение и мога да ви окажа някои услуги. А утре може да имам друг партньор.
— Жалко. Но какво да се прави. Пък и аз съм малко стар за вас, скъпа. Не си струва да си губите скъпоценното време с мен.
По неясна за самия него причина Грязнов се стараеше да се раздели с момичето, без да го обиди, а тя явно не искаше да го пуска.
— Ама никак, никак ли не ме харесвате? — попита Изолда, като го гледаше топло в очите.
— Напротив. И ако имам късмет, непременно ще се срещнем с вас. Надявам се, че следващия път и настроението ви ще е подходящо. А сега извинете и сбогом — каза Грязнов и като целуна ръката на момичето, си замина.
36.
Той не излъга, че отива при алкохолик Вития си беше вкъщи, малко пиян, но още напълно във форма за разговор. Той покани госта в хола на жилището, останало от родителите му, настани го в креслото. Започна припряно да прибира някакви дрехи, разхвърляни в безпорядък на изтърбушения диван. Масата беше отрупана с бутилки и кутии от бира. В стаята цареше безредие, тук отдавна никой не беше чистил. Върху всичко лежеше печатът на такова запустение, сякаш домът умираше. При това самият стопанин изглеждаше като изсъхнала гъба.
— Живееш в антисанитарни условия, господин таен агент.
— При мен никога по-рано не се е отбивало толкова високо началство, не съм готов за приема — усмихна се дружелюбно Вития.
Беше облечен със стар анцуг. Панталонът — с издути колене, мержелееха се дупки, прогорени с цигара, а зелената избеляла тениска беше с разтегната якичка и ръкави.
— Личи си — измърмори Грязнов.
— На какво дължа тази чест? — попита Вития.
— Извинявай, Евгений, но сутринта не изясних всичко с теб. Напъни си ума и си спомни кой се е обаждал по телефона, преди да дойдат омоновците. Може би някой от посетителите отиде да позвъни, може би самият барман. Непременно трябва да знам.
— Кой се е обаждал? Ами не помня. Господи, кой може да е телефонирал?
Изведнъж Вития се плесна по челото:
— Барманът се обажда! Точно така! Каза още, братле, Бартенев пристигна. И край, затвори. А после след час и половина дойдоха ония, маскираните. Ама че съм глупак! Как не съобразих веднага?
— Женя, наистина ли? Не бъркаш ли нещо?
— Чистата истина казвам! Кълна се! Като сега го помня!
— Значи, докато се е обръщал към някого, е казал братле?
— Да!
— А дали наистина има брат?
— Всичко е възможно. Защо да няма?
— Добре. Приготвяй се по-бързо. Да вървим — каза Грязнов.
— Къде?