— В бара.
— Ама какво, да не искате да ме издадете? — разтревожи се Вития. — Ако там разберат, че съм свързан с вас, няма да доживея до сутринта.
— Не се притеснявай. Ти си просто случаен свидетел, който вчера се е оказал в бара. Други посетители ми говориха за теб. Недей да трепериш. Няма да те показвам на никого. Но ако се наложи да притисна бармана, ще ми трябваш. Така че се обличай, днес с теб нямаме време за коктейли.
Вития гледаше стреснато Грязнов и се раздираше от съмнения.
— Но къде отива конспирацията ми?
— Какво се кривиш? — кипна Грязнов. — Нищо няма да й стане на твоята конспирация! Обличай се, защото ще те поведа така по анцуг! Сега си единственият ми свидетел, ясно ли е?
Осведомителят започна трескаво да се облича. Грязнов погледна часовника си: късно е, но барманът трябва още да е на смяна.
Отидоха навреме. Охранителите на входа понечиха да препречат пътя им, но Грязнов показа картата си и ги пуснаха.
Без да си съблича палтото, Вячеслав се запъти направо към барплота, където самотно висеше барманът.
— Нали не сте ме забравили още? — попита Грязнов.
— Не, разбира се — барманът трепна.
— Отлично. Имате прекрасна памет. А къде е сега вашият брат?
Барманът сви рамене:
— Може да си е вкъщи. За какво ви трябва?
— Щом питам, значи ми е необходимо да зная. Свършихте ли работа?
— Не още… трябва да отчитам касата.
— Той къде живее? Адрес?
— Заедно живеем. С родителите. В Свиблово. Но не разбирам…
— Скоро ще разберете. Приключвайте работа. Ще ви откарам вкъщи.
— Да, но какво ще му кажа? Трябва да се обадя, може да не си е у дома.
— Точно от това няма нужда. Никакво звънене и предупреждаване.
— И все пак не разбирам…
— В колата ще ви обясня най-подробно. Нали нямате желание брат ви да се окаже съучастник в дело за убийство?
— Пази боже!
— Побързайте тогава. И помнете: докато не ви разреша да се обаждате, мълчанието е във ваш интерес.
Оперативниците излязоха от колата.
Грязнов настани бармана Фьодор Василиевич Липников на задната седалка, където отдавна вече скучаеше Вития. Двамата се спогледаха, кимнаха си и се обърнаха като непознати.
— Как се казва брат ви? — попита Грязнов от предната седалка.
— Пьотър.
— С какво се занимава?
— Малко с куфарна търговия, после започна да вкарва коли втора ръка. В момента си търси постоянна работа, иска да стане някъде охранител. Засега безуспешно. Живее ден за ден.
— Ясно. Казахте ми, че вчера преди нахлуването на омоновците не сте се обаждали никъде. А ние успяхме да намерим свидетел, който твърди, че именно вие сте се обадили на братлето си, за да го предупредите, че е дошъл Бартенев. И освен това сте го попитали дали това обстоятелство го радва. Свидетелят, правилно ли предавам думите ви? — обърна се Грязнов към Вития.
— Тъй вярно — закима той.
— Обяснете, Липников, защо трябваше да се обадите?
В колата настана тишина. Барманът беше объркан.
— Както забелязвате, не ви питам дали сте се обаждали или не. Интересува ме причината. Отговаряйте.
— Братлето ме помоли… Те с този… Бартенев си имаха някакви отношения. Сигурно парични.
— Значи вашият брат също е пристигнал в бара заедно с така наречения ОМОН?
— Не зная. Всички бяха… с маски.
— Нима не го познахте? Добре, ще се наложи да попитаме брат ви. И още, защо са застреляли Бартенев? Виждате ли, Фьодор Василиевич, каква верига стана? — Грязнов отвори леко вратата на колата. — Момчета, качвайте се, ще отидем при брата Пьотър Липников. А вие, свидетелю, можете да си вървите. Извинете, че се наложи да ви обезпокоим.
Вития изскочи от колата като куршум, откъде се взе толкова пъргавина у него, и мигом изчезна в тъмното.
Оперативните работници насядаха, притиснаха с рамене бармана и той окончателно се вкисна.
Бързо стигнаха в Свиблово на улица „Лазорева“.
— Показвайте накъде? — разпореди се Грязнов.
— Давайте надясно, в двора, третият вход е нашият.
Пред тях се издигаше обикновен пететажен блок, от така наречените „хрушчовки“, обграден отвсякъде с малки гаражи и гъсти храсталаци зад тях. Зад блока започваше нанадолнище към река Яуза, превърнато в сметище, както може да се случи само в московските покрайнини.