Василиев помисли, сякаш пресмяташе наум, и отговори:
— Девет месеца.
— Прилично. Всъщност от основаването на фирмата, нали?
— Постъпих на третия ден.
— А кога дойде Крохин?
— Един-два месеца по-късно.
— Как го приеха?
— Нормално, беше добър специалист, веднага зае длъжността главен счетоводител.
— И как работеше?
— Според мен не му харесваше много при нас, дори искаше да напуска. Но му обещаха в края на годината да му купят кола и апартамент, защото, бях чул, се канел да се жени. И той се съгласи.
— Как се развиха по-нататък събитията?
— Не знам. Аз съм далеч от счетоводството. Казват, че започнал да събира компромати срещу Долгальов.
— И къде е пазел компромата си Крохин?
— Във фирмата се говореше, че вкъщи държал копия от документи и компютърни дискети. След погребението наши хора ходиха при Крохин старши и иззеха всички материали.
— Значи вашите са взели документите от Крохин? — повтори пак Турецки.
— Да.
— А защо трябваше да мамите стареца и да се маскирате с милиционерски униформи?
— Това не знам, не съм участвал в операцията.
— Участва ли в убийството на Крохин? — попита в упор Турецки.
Очите на младежа безпомощно се завъртяха, Василиев започна да диша с отворена уста, поиска вода.
Турецки стана от мястото си, наля една чаша от гарафата, подаде я, почака малко и добави:
— Сега разказвай всичко, което видя.
Кирил изпи половината от водата, отпусна глава и никак не можеше да започне.
— Крохин не е идвал на работа няколко дни. После се появява. В края на работния ден Долгальов го извиква, казва, че иска да се разплатят — започна Турецки. — Така ли беше?
— Да — потвърди Василиев. — Когато Крохин пристигна, Долгальов веднага го извика в кабинета си. Там беше шумно. Викаха, караха се… След това Долгальов излезе и нареди на всички служители, които бяха в офиса: „По колите!“ Тръгнахме с три коли към Волоколамското шосе по тъмно, не помня колко беше часът. Най-сетне спряхме. Долгальов и шофьорът свалиха Крохин от тяхната кола, изправиха го до банкета. Шефът каза: „Той е предател и ще бъде убит. Ето, вижте го! Той събира компромат срещу мен и фирмата! Решил да се бори с Долгальов!…“ Каза и още нещо в този дух. Крохин стоеше и смутено гледаше наоколо, сякаш не можеше да повярва, че сега ще го убият. След това някак изведнъж се чу автоматен откос. Оказа се, че Долгальов е бил с автомат — някакъв скъсен. Той се усмихна и каза: „Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване! Така ще бъде с всеки, който реши да издъни фирмата. От нас се излиза само с краката напред.“ Това видях.
— Крохин веднага ли умря?
— Да. Дори не помръдна — отговори Кирил и доизпи водата.
— Какво стана по-нататък?
— След това излязохме на Ленинградско шосе, карахме след Долгальов и стигнахме до Химки, после той ни махна с ръка да се връщаме и замина за Питер.
— Ти защо не дойде при нас и не ни разказа по-рано това?
— Не можех… Страхувах се. Те щяха да се разправят и с мен. Пък и сега по-добре да ме затворите в следствения арест, иначе ще ме намерят. А аз се държах тихо, стараех се да не се забърквам в нищо, по-малко да зная.
— Разказвал ли си нещо на баща си?
— Не. Също се страхувах, че баща ми ще започне по генералски да си търси правата, а след това ще стане лошо за всички.
— Василиев, добре, че поне сега разказа истината. Днес ще арестуваме Долгальов. Кой друг присъстваше на убийството на Крохин?
— Фомин, новият шофьор на Долгальов, сигурно не е останал никой друг в офиса… Заметалин тогава го нямаше…
— Колко души бяхте?
— Още петима. Само че те са в командировки. Вчера замина последният — във Вилнюс. Шилов. Пестриков и Бодулин отлетяха за Израел още същата седмица, там имат някаква финансова операция. А Синев и Кашинцев заминаха веднага след Долгальов. Те са някъде из Сибир.
— Значи към днешна дата ти си единственият свидетел. Ако казваш истината, че Заметалин не е присъствал на убийството…
— Нямаше го, честна дума.
— Добре, засега ще ти повярваме. Няма да те затваряме в ареста, но ще се подпишеш, че няма да напускаш града. А сега прочети протокола от разпита и го подпиши.
Един час преди срещата Турецки и оперативниците пристигнаха в офиса на Долгальов. Докараха и Заметалин, който приличаше на оскубана кокошка. Секретарката Светлана беше като шокирана от това обстоятелство, но бързо се овладя и предложи кафе на всички.