— Е, докато умните се наумуват… — Казански си позволи саркастична усмивка. — А за компромата на Савелиев изяснете нещата. И докладвайте.
Турецки излезе от кабинета с чувство на погнуса. Трудно понасяше прекия си началник.
В коридора се сблъска с Олег Величко, засилил се точно срещу него.
— Накъде летиш, орел? — попита Турецки, докато „се охлаждаше“ от разговора при шефа.
— Александър Борисович! Задържали са Козлов на летището! Ще отидем ли?
— А така! — възкликна зарадвано Турецки. — Чакай в колата! Идвам веднага!
39.
Козлов се намираше в дежурната стая на ЛОВД5 на Шереметиево-2. Увесил глава, понеже ръцете му бяха стегнати с белезници за облегалката, той седеше на олющената скамейка, отделен с бариера от помещението.
— Здравейте, гражданино Козлов! Радвам се да ви видя — поздрави Турецки.
— Здравейте! — сви рамене арестуваният. — Нямам честта да ви познавам.
— Няма значение, ще се запознаем.
Козлов беше прекрасно облечен: с отлично ушито палто и дълъг бял шал на врата. Джентълмен, какво да говорим! Турецки неволно помисли: нашите бандити умеят така ловко да се издокарват, че наистина изглеждат не по-зле от лордове.
— Моята грешка е поправена! — радостно съобщи Олег Величко.
— Измъчи ли се? — усмихна се Турецки. — Вземай го и го води към колата. Сега ще дойда.
Олег и оперативниците излязоха, Турецки попита дежурния по какъв начин са успели да задържат Козлов.
— Много просто — отговори дежурният. — Имахме снимка. Сержант Антонов го разпозна. Свалихме го направо от самолета, за малко да отлети в Англия.
— Благодаря ви, братлета, операцията е много точна! — Турецки стисна здраво ръката на милиционера.
Оперативният микробус беше спрян до сградата на летището и вътре очакваха Турецки. Когато той се качи, колата полетя към града.
— Нямате право да ме задържате — заяви изведнъж Козлов.
— Естествено. Само вие имате право да крадете, да извършвате мошеничества, да убивате. А никой няма право да ви задържа. Но понякога идва време, когато се налага да отговаряте за извършеното. Между другото, за вас то вече дойде — отговори Турецки.
— И в какво ме обвинявате?
— Както се казва, следствието ще покаже. Аз само ще ви задавам въпроси, а вие ще търсите отговорите, обръщайки се към собствената си съвест. Макар да допускам, че може би вече нямате съвест, останали са само някакви инстинкти.
Старият „Рафик“ подскачаше по замръзналия път със заледени участъци, громолеше отчаяно, бръмчеше и заглушаваше думите. Козлов се опита да възрази, но Турецки махна с ръка, щяха да имат достатъчно време за задушевен разговор.
Когато в кабинета на Турецки влязоха няколкото оперативници, Олег Величко и Козлов, вътре изведнъж стана тясно.
— Александър Борисович, ще ви трябвам ли още? — попита Олег.
— Ще участваш в разпита на заподозрения Козлов.
Оперативниците настаниха Козлов да седне на един стол и излязоха. Турецки седна на бюрото, запали, предложи на задържания цигара, той категорично отказа, каза, че е спрял да пуши.
— Разумно решение — одобри Турецки. — Вие там, на Запад, сега активно пропагандирате здравословния начин на живот, а на нас, грешните, пращате цигарите си. Не е ли така?
— Прав сте — кимна Козлов, — според някои западни мерки Русия още не е излязла от туземното си състояние.
— Приятно е да го чуем. Та къде се канехте да отпътувате от туземната си родина, Владимир Афанасиевич?
— В Англия…
— И какво сте загубили там?
— Много неща. — Козлов самодоволно се усмихна. — Разбира се, ще ви е трудно да повярвате, но аз съм английски лорд.
На лицето на Турецки се изписа удивление.
— А по какъв начин туземците стават английски лордове? Надявам се, че не сте откраднали титлата? По навик, така да се каже…
— Не, защо. Купих си я. Всичко може да се купи за добри пари.
— Какво, сега толкова ли е достъпно?
— Да. Например наскоро имаше търг за титлата на лорд Уимбълдън. Принадлежеше на негова светлост Спенсър, брата на принцесата. И аз броих за титлата сто осемдесет и осем хиляди лири.
— Любопитно — констатира с удовлетворение Турецки. — Ако към тази титла се прибавеше и безупречната репутация — цена нямаше да имате!