Выбрать главу

Савелиев посрещна Турецки по домашен халат, придружи го до кабинета си. Лицето му беше мораво.

— Кръвно ли ви мъчи, Степан Макарович? — попита състрадателно Турецки.

— То. Нали знаете, едно зло никога не идва само. Сега разбирате ли, че ще ме пенсионират? Не знам кой извърши тази подлост? Но не бива така, разбирате ли? Цял живот съм работил, от шестнайсетгодишен! И изведнъж такова нещо!

— Разбира се, аз не мога да премахна злото, Степан Макарович, но ще се опитам да установя как е изтекла информацията.

— Извинете ме за старческото мърморене, сядайте.

За тези няколко дни наистина беше настъпила промяна у Савелиев. От набит младолик мъж се беше превърнал в старец с торбички под очите, увиснала брадичка и сухи бузи.

— Степан Макарович, нека още веднъж да видим касетата ви — предложи Турецки.

— Какво говорите? Тоя боклук! Не разбирам. — В гласа на Савелиев се усети раздразнение.

— Добре де, няма да я гледаме, донесете я тук, искам да я подържа в ръце.

Савелиев потършува на лавицата с книги, огледа притеснено госта, пак започна да търси, после смутено спря и размаха ръце:

— Няма я. Какво е това? Къде може да се е дянала? Соня! Соня! Ела тук! — извика той гневно.

В стаята се показа жената на Савелиев, немлада, пълна, ярко гримирана.

— Господи, какво се е случило?

— В библиотеката имаше една касета. Да си я вземала?

— Не. Изобщо не влизам в кабинета ти, нали знаеш. Поля идва да чисти. Може тя да я е взела?

— Господи! Каква е тази лудница! Как така Поля ще изнася вещи от къщи?

— Голяма вещ! Някаква си касета!

— Върви! Махай ми се от очите!

— Степан Макарич, дръж се прилично! — скара се с достойнство жена му и царствено се оттегли.

В кабинета на Савелиев беше задушно и тясно, покрай стената имаше много стелажи с книги, по бюрото пълно с книжа и вестници, на пода до масата се търкаляха някакви папки. Това беше хаос, разбираем само за стопанина на кабинета, явно той се ориентираше добре в тази бъркотия.

— Имате ли деца? — попита Турецки.

— Дъщеря ми е омъжена, живее отделно, но често ме посещава.

— А какви са отношенията със зет ви?

— Загубеняк. Но търпя. Какво ми остава?

— Степан Макарович, а защо имате такова мнение за него?

— Червей! Пълзя, пълзя, ние с жена ми се опитвахме с всякакви средства да го отстраним, ама не, влезе в семейството ни. Направи бебе на момичето, нямаше накъде да вървим.

— С какво се занимава?

— Един дявол знае! Чиновник в някаква банка! Сега всички са скорозрейки. Нито образование, нито опит, ама протягат ръце за парички!

— Какви са отношенията ви с него?

— Никакви! За какво да си говоря с него? Идват понякога с дъщеря ми, пият чай в кухнята с жената. И толкоз…

— А не допускате ли, че някой именно от вашето семейство ви е организирал тази подлост?

— Не съм помислял. — Савелиев веднага застана нащрек. — Един момент, сега ще позвъня на дъщеря ми.

Той хвана телефона, набра номера, поздрави дъщеря си и попита:

— Люся, кога за последен път идвахте с Иван у дома? В събота ли? О, отдавна не съм те виждал. Ела специално при мен. Искам да те погледам, че все работа, работа… Люся, тогава ти или Иван да сте вземали касета от мен? Да, рови значи? Взе няколко? И къде са сега? При теб? Слушай, момичето ми, донеси ми ги веднага, моля те! Много ми трябват. Взех ги за малко от един човек, трябва спешно да ги върна. Следобед? Не можеш ли по-рано? Е, добре. Доскоро. Чакам. Целувам те, идвай!

— Какво се оказва? — попита Турецки.

— Казва, че зетят взел няколко касети, обеща да ги донесе днес следобед. Една минутка, ще се обадя и на Поля:

Савелиев пак започна да върти телефона.

— Ало, Поля? Савелиев е — каза той строго. — Ти кога чисти в моята стая? В петък? А не видя ли една касета на лавицата? И какво? Ах ти, стара сврако. Нали съм те помолил никога да не пипаш моите неща? Молил съм те!

Той разярено захвърли слушалката, засумтя шумно и зло, най-накрая, когато дойде малко на себе си, каза:

— Жената, която чисти у нас, видяла касетата и я преместила на полицата под видеото, сигурно Иван я е намерил там. Изгледал я тайно и е решил да отмъсти. Животно! На родния си тъст! Нищожество!

— Е, Степан Макарович, надявам се, моята помощ не ви е нужна повече. Разрешете да се сбогувам. Както виждате, няма наша вина във вашето нещастие.