И аз извадих от торбата си
една от моите стоки.
Той каза: — Това е грях!
Тогава друга аз извадих от торбата.
Той каза: — И това е грях!
И така до края все повтаряше:
— Това е грях!
Накрая закрещях:
— Но нищо друго нямам!
Той ме погледна благо
и произнесе:
— Бедна душа!
34. АЗ СТОЯХ КРАЙ ШОСЕТО…
Аз стоях край шосето
и се тълпяха около мен
странници, приличащи на търговци.
Всеки ми продаваше малки знаци
и казваше:
— Ето изображението на моят Бог.
Този Бог, който предпочитам.
Тогава аз креснах:
— Млъкнете! Вземете си вашите образи!
Оставете ми моят собствен Бог.
Аз не мога да купувам изображения
на чужди богове,
дори и вие искрено да вярвате във тях.
35. ЧОВЕК ВИДЯ НА НЕБЕТО ЗЛАТНА ТОПКА…
Човек видя на небето златна топка.
И запълзя към нея.
Накрая я достигна —
тя бе направена от глина.
Но ето какво е странното:
когато спусна се човека
отново на земята
и пак нагоре той погледна —
топката отново беше златна.
О, чудо! Беше златна топка!
Кълна се в небесата:
тя беше златна топка!
36. АЗ СРЕЩНАХ ПРОРОК…
Аз срещнах пророк.
Държеше в ръцете си той
Книгата на мъдростта.
— О, сър — обърнах се към него
— Позволете ми да почета!
— Дете… — започна той
— Сър! — прекъснах го
— не съм дете!
Аз зная много от това,
което ти държиш.
Да, много!
Той се усмихна,
след това разтвори
книгата пред моите очи.
И странно:
аз внезапно ослепях!
37. НА ХОРИЗОНТА СЕ СЪБРАХА ВЪРХОВЕТЕ…
На хоризонта се събраха върховете.
И аз ги погледнах —
в марш тръгнаха планините,
приближавайки, пееха:
— Виж! Ние идваме! Идваме ние!
38. ВЕДНЪЖ ОКЕАНЪТ МИ КАЗА…
Веднъж океана ми каза:
— Виж!
Там на брега ридае жена.
Аз постоянно я гледам.
Иди и кажи и:
нейният възлюбен
съм положил в моите зелени чертози,
на ложе от златен пясък,
между червени коралови колони;
две бели риби стоя като пазачи
до неговото ложе.
Кажи и това, добави,
че морския цар,
стар и безпомощен старец,
също плаче.
Нетърпеливата съдба
полага във ръцете му само мъртви тела,
които той държи като момченце,
притиснало играчки до гърдите си.
39. ЖИВИ СВЕТКАВИЦИ ПРОБЛЯСВАХА СРЕД ОБЛАЦИТЕ…
Живи светкавици проблясваха сред облаците.
Трещяха оловни гърмове.
Богомолеца въздигна ръце:
— Слушайте! Слушайте! Гласът на Бога!
— Не, сър, — каза му човек
— гласът на бога звучи в сърцата ни
като нежен шепот. Той е толкова тих,
че душата замира, заслушвайки се
и жадно лови мелодичните звуци —
далечни въздишки, подобни на вдишване.
В такива минути ние застиваме,
изцяло превръщайки се в слух.
40. И ТИ ОБИЧАШ ЛИ МЕ?…
— И ти обичаш ли ме?
— Обичам те.
— Тогава ти си просто страхливец!
— Да, но послушай, любима,
когато аз се стремя към теб,
хорските приказки, хиляди гъсталаци,
неустойчивостта на моето положение,
моят живот,
оплетен в незрими пътища,
подобни на воал —
всичко това ме спира.
Нито една неуверена крачка
не мога да направя.
Иначе възниква скандал.
Аз не мога да се реша.
— Когато обичаш,
за теб не съществува нито свят,
нито хорска мълва,
не съществува нищо,
освен самата любов
и мисълта за нея.
— Обичаш ли ме?
— Обичам те.
— Тогава ти си просто страхливец!
— Да, но послушай, любима —
41. ЛЮБОВТА БРОДЕШЕ САМОТНА ИЗ СВЕТА…
Любовта бродеше самотна из света.
Остри камъни раниха нейните нежни стъпала
и къпини раздраха прекрасното и тяло.
После се появи неин спътник,
но уви, той не успя с нищо де и помогне —
неговото име беше Сърцето на Болката.
42. АЗ ХОДЕХ ПО БЕЗКРАЙНА ПУСТИНЯ…
Аз ходех по безкрайна пустиня
и крещях:
— Ах, Господи, отведи ме оттук!
И се чу глас:
— Това не е пустиня!
Аз изкрещях:
— Но виж —
този пясък, тази жега, този гол хоризонт.
Гласът каза:
— Това не е пустиня!
43. ДО МЕН ДОЛЕТЯ ГЛАСЪТ НА ВЯТЪРА…
До мен долетя гласът на вятъра:
— Сбогом, сбогом, сбогом!