Тя знаеше, че не е така. Бърнард беше напуснал партията преди много години, бе станал депутат на лейбъристите, човек от върхушката, член на либералните й останки, с постове в правителствени комисии по радиопредаванията, околната среда и порнографията. Онова в Бърнард, което Джун наистина не можеше да приеме, беше неговият рационализъм. Но на мен не ми се искаше да навлизам в тази тема. Исках отговор на въпроса си, на въпроса, който не бях изрекъл на глас. Престорих се, че се съгласявам с нея.
— Да, трудно е човек да си представи, че някой може да се развълнува от такова нещо сега.
Джун отметна глава назад и затвори очи — позата й за задълбочено мислене. Неведнъж преди се бяхме питали как и защо Джун бе променила живота си. И всеки път отговорът изглеждаше малко по-различно.
— Готови ли сме? Прекарах цялото лято на трийсет и осма година на гости у едно френско семейство близо до Дижон. Ако щеш вярвай, но те бяха в бизнеса с горчица. Научиха ме да готвя, както и че на земята няма по-хубава страна от Франция — едно убеждение от младостта, което не ми се случи да ревизирам. Когато се върнах, тъкмо навършвах осемнайсет години и получих подарък колело — ново и красиво. Тогава още бяха на мода велосипедните клубове и аз станах член на един от тях — на Амършамския социалистически велосипеден клуб. Може би го направих с мисълта да шокирам задръстените си родители, макар че не си спомням да са се противопоставяли. В празничните дни двайсетина души отивахме на пикник — въртяхме педалите по междуселските пътища към хълмовете Чилтърн или се спускахме по стръмните склонове към Тейм и Оксфорд. Клубът ни поддържаше връзка с други клубове, а някои от тях се бяха присъединили към Комунистическата партия. Нямам представа дали е било планирано, имало ли е някаква конспирация, някой трябва да извърши проучване. Вероятно е станало съвсем спонтанно — така се получи, че тези клубове се превърнаха в наборни пунктове за нови членове. Никой никога не ми е изнасял лекции. Никой не ми е проглушавал ушите. Просто се оказах сред хора, които ми харесваха, хора весели и умни, а разговорите бяха такива, каквито би могъл да си представиш: за проблемите на Англия, за несправедливостите и страданията, как могат да се оправят нещата и как ги оправят тези неща в Съветския съюз. Какво прави Сталин, какво бил казал Ленин, какво са писали Маркс и Енгелс. Имаше и слухове. Кой е в партията, кой всъщност е бил в Москва, какво значи да станеш член, кой се кани да влезе и така нататък…
Говорехме за всичко това, бъбрехме и се кикотехме, докато карахме велосипедите си вън от града, докато седяхме по прекрасните хълмове с донесените сандвичи, или спирахме край градинския пъб на някое село да изпием половинка бира с лимонада. От самото начало партията и всичко, което олицетворяваше тя, всички онези заклинания за обща собственост върху средствата за производство, за историческото и научно обусловеното рождено право на пролетариата, за премахването на не знам какво си — цялото това плещене се свързваше в моето съзнание с букови гори, житни ниви, слънце и спускане по склона по онези алеи, които през лятото се превръщат в тунели. Комунизмът и моята страст към природата, както и интересът ми към едно-две хубави момчета по къси панталони — всичко това се смесваше и признавам, че наистина много се вълнувах.
Не беше никак великодушно от моя страна, но докато записвах, взех да се чудя дали не бях използван като проводник, като посредник за едно последно уточнение на нещата от живота на Джун. Тази мисъл ме накара да не се чувствам чак толкова неудобно, че няма да напиша исканата от нея биография.
Джун продължи да разказва. Беше обмислила всичко доста добре.
— Това беше началото. Осем години по-късно аз най-после станах член на партията. И щом го направих, стигнах края — това беше началото на края.
— Долменът.
— Именно.
Канехме са да прескочим осем години — годините на войната, от 1938 до 1946-а. Така вървяха тези разговори.
По пътя си на връщане от Франция към края на медения си месец Бърнард и Джун предприемат дълъг преход в Лангедок, като прекосяват сухото карстово плато, наречено Кос дьо Ларзак. На около миля от селото, където възнамерявали да пренощуват, попадат на древна гробница, известна като Долмен дьо ла Прюнаред. Долменът се намира на хълм в края на пролома на река Вис и в ранната вечер двамата поседели там час-два с лице към Севенските планини и си говорили за бъдещето. Оттогава насам всички, по различно време, сме били на това място. През 1971 година Джени ходела с едно от местните момчета, дезертьор от френската армия. В средата на осемдесетте отидохме там на пикник с Бърнард и децата. Двамата с Джени бяхме на Долмена веднъж, за да разнищим един брачен проблем. На това място е хубаво човек да бъде и сам. То се превърна в семейно място. Обикновено долмените се състоят от хоризонтална плоча от рушаща се от времето скала върху две отвесни плочи; така се получава ниска каменна маса. Има десетки долмени по платата, но само един от тях е Долменът.