— А какво си говорихте?
Джун сърдито махна с ръка.
— Недей да ме разпитваш. Тъкмо ми беше хрумнало нещо, което исках да си изясня. А, да, сещам се. Историята с велосипедния клуб беше показала, че комунизмът и моята любов към излетите са нещо неразделно — предполагам, че и двете са били част от идеалистичните и романтични чувства, които човек има на тази възраст. А ето че се намирах във Франция сред един друг пейзаж, в известен смисъл много по-красив от Чилтърн, по-величествен, по-див, дори малко плашещ. Бях с мъжа, когото обичах, двамата не спирахме да приказваме как ще помогнем да се промени светът и пътувахме към дома, където щяхме да започнем съвместния си живот. Спомням си, че дори си помислих: „Никога не съм била по-щастлива“. Така е! Обаче да ти призная, нещо не беше наред, имаше някаква сянка. Казах си, докато седяхме там, а залязващото слънце ни обливаше с великолепна светлина: „Само че аз не искам да се връщам у дома, струва ми се, че предпочитам да остана тук“. Колкото повече се взирах в планините оттатък пролома, оттатък Кос дьо Бланда, толкова повече осъзнавах очевидното — съпоставена с древността и красотата и силата на тези камъни, политиката беше нещо незначително. Човечеството беше скорошно явление. Вселената изпитваше безразличие към съдбата на пролетариата! Обзе ме страх. Бях се вкопчвала в политиката през целия кратък зрял период от живота си — тя ми бе дала приятелите, съпруга, идеите. С нетърпение очаквах да се завърна в Англия, а ето че се намирах тук и си казвах, че предпочитам да остана и да се чувствам неуютно в тази пустош… Бърнард продължаваше да говори, а аз със сигурност съм откликвала. Но бях объркана. Може би не ставах нито за политиката, нито за пустошта. Може би имах нужда само от един хубав дом и дете, за което да се грижа. Много бях объркана.
— Затова си…
— Не съм свършила. Имаше още нещо. Мъчеха ме тревожни мисли, но край долмена бях щастлива. Не желаех нищо друго, освен да седя безмълвно, да гледам как планините почервеняват, да вдишвам копринения вечерен въздух и да знам, че Бърнард прави същото, чувства същото. И точно това беше проблемът, защото нямаше безмълвие, нямаше спокойствие. Двамата се терзаехме, кой знае защо, за предателството на социалдемократите реформисти, за положението на градската беднота — за хора, които не познавахме и на които не бяхме в състояние да помогнем в момента. Не успявахме да уловим върховния миг, в който съдбите ни се бяха срещнали, за да се съединят на това свещено място на повече от пет хиляди години, не можехме да го приобщим към себе си въпреки взаимната ни любов, въпреки светлината и простора пред очите ни. Не можехме да се освободим в настоящето. Наместо това се бяхме заели да мислим как да освободим други хора. Предпочитахме да мислим за тяхното неблагополучие. Използвахме тяхната окаяност, за да прикрием своята. А нашата окаяност се състоеше в това, че бяхме неспособни да приемем простите хубави неща, предлагани ни от живота, и да се радваме, че ги притежаваме. Политиката, идеалистичната политика, винаги се отнася за бъдещето. Прекарах живота си да откривам, че в момента, когато човек изцяло влезе в своето настояще, той намира безкрайно пространство, безкрайно време, наречи го Бог, ако искаш…
Джун изгуби нишката и се отнесе нанякъде. Не за Бог искаше да говори тя, а за Бърнард. Спомни си го.
— Според Бърнард да обръщаш внимание на настоящето е проява на егоизъм. Но това е глупост. Дали му се е случвало да седне на някое тихо място, за да помисли върху живота си или за въздействието, което животът му е оказал върху Джени? За това защо не е способен да живее сам, та се налага онази жена, неговата „икономка“, да се грижи за него? Той е напълно невидим за себе си. Разполага с цифри и факти, телефонът му звъни по цял ден, непрекъснато тича нанякъде да държи речи, да участва в дискусии и в какво ли не. Но никога не размишлява. Не е преживял и едничък миг на страхопочитание към красотата на сътворението. Мрази тишината и затова не знае нищо. Ето така отговарям на въпроса ти. Как може един толкова изявен човек така да западне? Като се плъзга по повърхността, като по цял ден дрънка какви можели да бъдат нещата, ако са по-добре подредени, и като не научава нищо съществено — ето как.