Изтощена, Джун се отпусна назад върху възглавниците. Дългото й лице бе обърнато към тавана. Дишаше дълбоко. Бяхме говорили на няколко пъти за вечерта при долмена, обикновено като прелюдия към един важен сблъсък на другия ден. Беше се ядосала и понеже съзнаваше, че аз го виждам, щеше да се ядоса още повече. Вече не се владееше. Знаеше, че нейната представа за живота на Бърнард — появите по телевизията, участията в дискусии по радиото, публичните му изяви — е с десетгодишен изтекъл срок. В онези дни никой вече не чуваше нищо за Бърнард Тремейн. Той си стоеше вкъщи и кротко работеше върху книгата си. Сега му се обаждаха само членове на семейството и няколко стари приятели. Жена от същата сграда идваше за по три часа на ден да чисти и да готви. Мъчително беше да се гледа как Джун я ревнува. Джун измерваше разстоянието между себе си и Бърнард с идеите, на които подчиняваше и живота си, и ако те бяха задвижвани от търсене на истината, тогава част от тази истина се състоеше от горчиво любовно разочарование. Неточността и преувеличенията говореха твърде много.
Исках да кажа нещо, за да я уверя, че не съм отвратен или смутен, че й съчувствам. Намирах утеха във вълнението й, в съзнанието, че отношенията между хората, любовните истории, сърцето все още имат значение, че старият живот и старите беди продължават да съществуват и че наближаването на края не е повод за окончателна равносметка, нито за хладна предсмъртна безпристрастност.
Предложих й да направя чай и в знак на съгласие тя повдигна единия от пръстите си от чаршафа. Отидох до мивката, за да напълня чайника. Дъждът навън беше спрял, но продължаваше да духа вятър; дребна жена с бледосиня жилетка прекосяваше моравата с помощта на проходилка. Някой по-силен порив спокойно можеше да я отнесе. Жената наближи цветната леха до стената и коленичи на тревата пред проходилката, като че беше преносим олтар. После я отмести встрани и извади от единия джоб на жилетката си лъжичка, а от другия — шепа луковици. Зае се да копае дупки и да слага в тях луковиците. Преди няколко години нямаше да видя никакъв смисъл човек на нейната възраст да сади цветя, щях да наблюдавам сцената и да я определя като нелепа. Сега можех само да наблюдавам.
Отнесох чашите до леглото. Джун приседна и безшумно започна да пие още горещия чай — по начина, както ми каза веднъж, по който я бил научил да го прави един от възпитателите й в училище. Беше унесена в мисли и очевидно засега нямаше готовност за продължим разговора. Аз гледах страниците със записките си и оправях тук-там по някоя сигла, за да станат четливи. Реших следващия път, когато съм във Франция, да отида до долмена. Можех да тръгна пеш от bergerie, да се изкача по Па дьо л’Азе до платото и да вървя на север четири-пет часа — прекрасно е там напролет, когато са поникнали дивите цветя и има цели ливади, покрити с орхидеи. Можех да седна на онзи камък, да се наслаждавам на гледката и да размишлявам по моята тема.
Клепачите на Джун започнаха да потрепват и докато успея да спася чашата и чинийката от ръката й, която се отпускаше, и да ги оставя върху шкафчето, тя вече спеше. Това, че внезапно задрямваше, според нея не се дължало на изтощение. Дължало се на състоянието й — неврологична дисфункция, нарушаваща баланса при отделянето на допамин. Очевидно тези нарколептични пристъпи бяха неустоими и сковаващи. Все едно върху лицето ти да метнат одеяло, каза ми тя. Но когато отворих дума за това пред нейния лекар, той ме изгледа продължително и едва забележимо поклати глава; несъгласието му беше и предложение да продължа да се преструвам. „Тя е болна — каза ми той — и е уморена.“
Сега дишаше плитко и учестено; дървото на бръчките върху челото й беше застинало, някак оредяло, сякаш зимата бе оголила клоните му. Празната й чаша отчасти скриваше снимката. Каква промяна! Все още бях достатъчно млад, за да се изумявам. В рамката — неизписаната още кожа, красивата кръгла глава, опряна на рамото на Бърнард. Познавах ги от по-късните им години, но изпитвах нещо като носталгия по краткото, отдавнашно време, когато Бърнард и Джун са били заедно, изпълнени с любов, без усложнения. Преди колапса. Това също допринасяше за невинността на снимката — и двамата не са знаели колко дълго и в каква степен ще бъдат пристрастени един към друг и ще изпитват раздразнение: Джун от нерадостното духовно обедняване на Бърнард и „фундаменталната липса на сериозност“, от слепия му рационализъм, от арогантната настойчивост на твърденията му „противно на всички събрани доказателства“, че разумното социално инженерство ще отърве човечеството от бедите му и от склонността му към насилие; Бърнард, заради предателството на Джун, изменила на обществената си съвест, заради нейния „фатализъм, породен от защитните й реакции“, заради „безкрайното й лековерие“; само колко се беше измъчил от непрекъснато увеличаващия се списък на нещата, в които Джун беше сигурна: еднорози, горски духове, ангели, медиуми, самолечение, колективното несъзнавано, „Христос в нас“.